Ягодина

Ягодина
	Ягодина
	; Центърът на село Ягодина
	Ягодина Ягодина
Общи данни
Население	358 души (15 март 2024 г.); 11,6 души/km²
Землище	30,838 km²
Надм. височина	1117 m
Пощ. код	4835
Тел. код	030419
МПС код	СМ
ЕКАТТЕ	87223
Администрация
Държава	България
Област	Смолян
Община; – кмет	Борино; Мустафа Караахмед ; (ДПС; 2015)
Кметство; – кмет	Ягодина; Митко Сакалев; (ГЕРБ)
	Ягодина в Общомедия

Тази статия е за селото в България. За града в Сърбия вижте Ягодина (град).

Ягодина е село в Южна България. То се намира в община Борино, област Смолян.

География

Село Ягодина се намира в планински район. То е разположено в Западните Родопи. В землището на селото попада част от Буйновското ждрело и част от Триградското ждрело. Селото е известно с Ягодинската пещера, която се намира на близо. 700 метра над селото се издига гористият връх Дурдага, висок 1693 метра.

История

Селото е създадено още през XV век по време на османското владичество и носи името Балабан (на османски турски: ﺑﺎﻟـبـﺎن) или Балабанлар (на османски турски: بـــلــبـﺎنـــلــر).^[2]

Селото се споменава в османски списък на хората, натоварени да събират овце за султанския двор от 1576 година. Посочени са жителите Дираз Али Абаз и Рахман паша, натоварени да събират съответно 30 и 50 овце.^[3] Вероятно възникването му е свързано с преселване на хора от с. Грохотно. В регистър от 1576 г. след описа на Настан и Грохотно е записано „село Новасил (т.е. ново село) с друго име Балабанлъ, извън дефтера е (т.е. включено в регистрация за пръв път), на рида Деспот (т.е. Доспат)“.^[4] Така се индикира времево възникването на селището (между 1570 и 1596), като в него са описани 11 мюсюлмански домакинства и четирима неженени мюсюлмани, като двама от регистрираните са покръстени от първо поколение, но след единия от тях – Балабан Абдуллах, който вероятно е дал епонима на селото, са регистрирани още петима мюсюлмани с презиме „Балабан“, които вероятно са негови синове, също покръстени от първо поколение.

Селото се споменава и в османски регистър на чаушите (доброволците в османската армия) от средата на 16 век, участвали във военни походи, като участниците са посочени поименно. В документа се посочва и продукцията на селото, както и броя домакинства, чиито членове са взели участие във военни действия – 21. Всичките посочени носят мюсюлмански имена. Отбелязано е още, че селото е известно и под имената Саръ Балабан и Дур Али бей.^[5]

Според османски списък на селищата и немюсюлманските семейства в тях, предвид облагането им с джизие от 8 ноември 1635 година, броят на немюсюлманските семейства в Ягодина е 10.^[6]

В документ от главното мюфтийство в Истанбул, изброяващ вакъфите в Княжество България, допринасяли в полза на ислямските религиозни, образователни и благотворителни институции в периода 16 век – 1920 година, съставен в периода от 15.09.1920 до 03.09.1921 година, като вакъфско село се споменава и Ягодина (Balaban).^[7]

През 1872 година в селото има 200 къщи. От 1878 до 1886 година то попада в т. нар. Тъмръшка република. През 1920 година в селото живеят 367 души, през 1946 – 419 души, а през 1965 – 550 души.^[8]

Според Любомир Милетич към 1912 година село Ягодина (Балабанъ) спада към Дьовленската каза, а населението му се състои изцяло от помаци.^[9] Стою Шишков посочва, че селото попада в Рупчоската каза, като също потвърждава, че жителите му са помаци.^[10] Селото е опожарено от Българската армия през 1913 година, след бунт на местните жители, инспириран от правителството на т. нар. Гюмюрджинска република.^[11]

Комисията, работила по преименуването на българските селища през 1931–1932 г. спазва правила при преименуването, сред които е приемане на предложенията, дошли от самите населени места чрез Проектозаконите на МВРНЗ. Така село Балабан получава названието Ягодина.^[12]

Религии

Малка част от жителите на селото са помаци и изповядват сунитския ислям. Част от хората са нерелигиозни, а за изповядващите християнството има изграден Параклис „Пресвета Богородица“.^[13]

Обществени институции

Кметство с. Ягодина
Основно училище „Отец Паисий“
Народно читалище „Светлина“
Туристическо Дружество „Родопея“
Параклис „Пресвета Богородица“

Културни и природни забележителности

Интересна забележителност е Ягодинската пещера, която е често посещавана от туристи. Освен пещерата, туристите могат да се порадват на дивата природа по четирите екопътеки, водещи до различни забележителности: пещера Дяволско гърло, връх Св. Илия, „Дяволски мост“ и водопада „Хайдушки дол“. Под връх Св. Илия се намира „Орлово око“ – единствената по рода си в България платформа, открита през месец май 2009 г., От нея може да видите безопасно 600-метрова пропаст и красива панорамна гледка към Родопите. До платформата може да се стигне по маркирана еко пътека, започваща от училището в село Ягодина, като разстоянието е 2 км, а денивелацията от 400 метра се изминава през 2/3 слънчев участък, а останалото е през горичка. Продължителността на прехода е около 1 ч и 10 мин нагоре и 45 мин надолу. За любителите на силните усещания се предлага транспорт с джип по обиколен черен път за около 30 мин.

Редовни събития

Всяка Нова година жителите на Ягодина заедно със своите гости се събират в центъра на селото. Пали се голям огън, който гори до сутринта, а около него се играят хора.

От 2007 г. на 3 март се прави поход до връх Св. Илия, като походът започва от центъра на селото под звуците на гайди и родопски песни. На върха се организират различни игри за малки и големи. Същият ден се провежда и офроуд състезание. Пали се черешово топче и се празнува Освобождението на България, а и на селото от Османска власт.

Празникът на селото е първата събота и неделя от септември.

Има разнообразна програма: свирене на гайди, хора, веселба, надпяване, дискотека под звездите, заря.

Източници

↑ www.grao.bg
↑ Андреев, Стефан. Речник на селищни имена и названия на административно-териториални единици в българските земи през XV-XIX век. София, Главно управление на архивите при Министерския съвет на Република България, 2002. ISBN 954-9800-29-6. с. 149.
↑ Цветкова, Бистра. Турски извори за българската история III. София, Българска академия на науките, 1971. с. 64.
↑ BOA, TD 1001, с. 798.
↑ Цветкова, Бистра. Турски извори за българската история III. София, Българска академия на науките, 1971. с. 425.
↑ Грозданова, Елена. Турски извори за българската история. София, Главно управление на архивите при Министерски съвет, [2001]. ISBN 954-9800-14-8. с. 24.
↑ Radushev, Evgeni и др. Inventory of Ottoman Turkish Documents about Waqf Preserved in the Oriental Department at the St St Cyril and Methodius National Library. Part 1 – Registers. Sofia, IMIR, 2003. ISBN 954-8872-50-1. с. 202. Посетен на 2009–03–16. Архив на оригинала от 2009-02-24 в Wayback Machine.
↑ Вълчев, Ангел. Тъмраш. София, Издателство на Отечествения фронт, 1973. с. 342. Архив на оригинала от 2011-10-27 в Wayback Machine.
↑ Милетич, Любомир. Разорението на тракийскитѣ българи презъ 1913 година. София, Българска Академия на Науките; Държавна Печатница, [1918]. с. 296.
↑ Мехмед, Хюсеин. Помаците и торбешите в Мизия, Тракия и Македония. София, 2007. с. 57. Архив на оригинала от 2011-02-02 в Wayback Machine.
↑ Елдъров, Светлозар. Българската православна църква и българите мюсюлмани 1878 – 1944 г. Посетен на 2009–04–16. Нов момент настъпва след 16 август, когато в Гюмюрджина турци и българомохамедани провъзгласяват автономия за територията между Марица, Места и Арда и учредяват т. нар. „Независимо западно-тракийско правителство“ – всъщност опит да се закрепи османската власт в района. Очевидно не без моралната и материална подкрепа на автономиското правителство в края на август и началото на септември 1913 г. в района на Дьовлен (Девин) избухва ново въстание, което обхваща и околните села в Западните и отчасти в Централните Родопи. Представителите на българските военно-административни власти са прогонени, в Доспат са убити свещеника и секретар-бирника, а в боевете край Палас и Смилян загиват един войник и двама милиционери. Със заповед на началника на 10-а пех. дивизия от 2 септември във въстаналия район е изпратен 39-и пех. полк със задача „да действува най-енергично и безпощадно за потушаване на въстанието“. На 12 септември командирът на полка майор Кръстев рапортува, че „това въстание е потушено, селата обърнати на пепелище, а останалото население избягало в горите и планините с цел да продължи борбата“. Изцяло са опожарени 8 села – Геврен, Балабан, Триград, Налбли, Дюшек-дере, Делиджелер, Кюстенджик, Бадолик, а в Дьдвлен от 250 къщи остават здрави само 30. В селата Мугла, Грохотно, Беден, Брезе, Селча и др. „имало силно брожение и са се развивали тайно силни агитации за възстание“. Въстаническата агитация била пренесена дори сред българомохамеданските села в старите предели, като с. Фотен. В потушаването на въстанието в Родопите участват още 37-и пех. полк с щаб в Неврокоп и Скеченския отряд.
↑ Пело Михайлов, 80 ГОДИНИ ОТ НАЙ-МАСОВОТО СЕЛИЩНО ПРЕИМЕНУВАНЕ В БЪЛГАРИЯ
↑ Параклис „Пресвета Богородица“

Външни препратки

Общомедия

Общомедия разполага с мултимедийно съдържание за

Ягодина.

[wikidata-95f251fd940ca2e01395eb466cf810ac1eac6886-v6-1] www.grao.bg

[2] Андреев, Стефан. Речник на селищни имена и названия на административно-териториални единици в българските земи през XV-XIX век. София, Главно управление на архивите при Министерския съвет на Република България, 2002. ISBN 954-9800-29-6. с. 149.

[3] Цветкова, Бистра. Турски извори за българската история III. София, Българска академия на науките, 1971. с. 64.

[4] BOA, TD 1001, с. 798.

[5] Цветкова, Бистра. Турски извори за българската история III. София, Българска академия на науките, 1971. с. 425.

[6] Грозданова, Елена. Турски извори за българската история. София, Главно управление на архивите при Министерски съвет, [2001]. ISBN 954-9800-14-8. с. 24.

[7] Radushev, Evgeni и др. Inventory of Ottoman Turkish Documents about Waqf Preserved in the Oriental Department at the St St Cyril and Methodius National Library. Part 1 – Registers. Sofia, IMIR, 2003. ISBN 954-8872-50-1. с. 202. Посетен на 2009–03–16. Архив на оригинала от 2009-02-24 в Wayback Machine.

[8] Вълчев, Ангел. Тъмраш. София, Издателство на Отечествения фронт, 1973. с. 342. Архив на оригинала от 2011-10-27 в Wayback Machine.

[9] Милетич, Любомир. Разорението на тракийскитѣ българи презъ 1913 година. София, Българска Академия на Науките; Държавна Печатница, [1918]. с. 296.

[10] Мехмед, Хюсеин. Помаците и торбешите в Мизия, Тракия и Македония. София, 2007. с. 57. Архив на оригинала от 2011-02-02 в Wayback Machine.

[11] Елдъров, Светлозар. Българската православна църква и българите мюсюлмани 1878 – 1944 г. Посетен на 2009–04–16. Нов момент настъпва след 16 август, когато в Гюмюрджина турци и българомохамедани провъзгласяват автономия за територията между Марица, Места и Арда и учредяват т. нар. „Независимо западно-тракийско правителство“ – всъщност опит да се закрепи османската власт в района. Очевидно не без моралната и материална подкрепа на автономиското правителство в края на август и началото на септември 1913 г. в района на Дьовлен (Девин) избухва ново въстание, което обхваща и околните села в Западните и отчасти в Централните Родопи. Представителите на българските военно-административни власти са прогонени, в Доспат са убити свещеника и секретар-бирника, а в боевете край Палас и Смилян загиват един войник и двама милиционери. Със заповед на началника на 10-а пех. дивизия от 2 септември във въстаналия район е изпратен 39-и пех. полк със задача „да действува най-енергично и безпощадно за потушаване на въстанието“. На 12 септември командирът на полка майор Кръстев рапортува, че „това въстание е потушено, селата обърнати на пепелище, а останалото население избягало в горите и планините с цел да продължи борбата“. Изцяло са опожарени 8 села – Геврен, Балабан, Триград, Налбли, Дюшек-дере, Делиджелер, Кюстенджик, Бадолик, а в Дьдвлен от 250 къщи остават здрави само 30. В селата Мугла, Грохотно, Беден, Брезе, Селча и др. „имало силно брожение и са се развивали тайно силни агитации за възстание“. Въстаническата агитация била пренесена дори сред българомохамеданските села в старите предели, като с. Фотен. В потушаването на въстанието в Родопите участват още 37-и пех. полк с щаб в Неврокоп и Скеченския отряд.

[12] Пело Михайлов, 80 ГОДИНИ ОТ НАЙ-МАСОВОТО СЕЛИЩНО ПРЕИМЕНУВАНЕ В БЪЛГАРИЯ

[13] Параклис „Пресвета Богородица“

[1]