Снохачество

Сноха́чеството (алтернативно с��аха́чество) представлява традиционна практика сред славяните (най-вече сърби, българи, руснаци), според която бащата на младоженеца или старейшината на задругата влиза в полови отношения с неговата съпруга. Терминът идва от руското „сноха“ – снаха.

В България обичая е описан от Димитър Маринов в неговата поредица „Жива старина“^[1] по разказите на жители на село Чупрене, Белоградчишко и село Вълкова Слатина, Монтанско. Маринов описва примери за преживяванията на съпругата, регистрирани в народна песен и в описанието на местни жителки, които говорят, че момчето възприема момата за леля, което предизвиква гнева ѝ. Найден Геров определя обичая като „Кога свекъра мърсува със снаха си“^[2].

Една от причините за появата на обичая е, че момчето се жени в ранна възраст (12 – 18 години) за по-възрастна жена (18 – 25 години), което води до там, че то не е в полова зрялост към момента на брака. Един от основните мотиви за снохачеството е икономическият: „Като причина на това ми даваха стремлението, от една страна в къщата на младият селянин да се спечели за земеделието възможно по-скоро развита женска работна сила, от друга страна дъщерите се задържат колкото се може по-дълго в домът на родителите по същите съображения.“^[3]

Снохачеството (под името снохарство) е споменато от Владимир Свинтила: "В задругата бе добре запазено снохарството и поне то е сравнително добре изучено. Бащата жени невръстния си син за мома по-възрастна от него с четири или пет години. Додето стигне полова зрялост сина, свекърът спи със снахата. Такава „снаха“ (на старини, разбира се) аз съм разпитвал: „и свекоро си съм го гледала като писано яйце. Доде стане муж мойо, те он ми бе и за свекор, и за муж!“^[4]

Тази практика става особено широко разпространена през 18 – 19 век в Руската империя, първо във връзка с набирането на млади селяни като новобранци, а след това във връзка с това, че младите хора отиват на работа в градовете и оставят жените си у дома на село. Както в Русия, така и в България^[5] тази практика е възприемана като грях от религиозна гледна точка. По-специално, през 1918 г. Поместният събор на Руската православна църква в своето „Определение относно причините за разтрогване на осветения от Църквата брачен съюз“ признава за такова освен прелюбодейство и влизането на една от страните в нов брак, също и в снахачество.^[6]

По обобщени данни на Петко Христов районите в България на най-голямо разпространение на снохачеството са Северозападна България, Софийско, Брезнишко и Радомирско, Царибродско, Средна Западна България и някои части на Македония.^[7][8] С разпадането на патриархалното семейство и увеличаването на броя на селските разделения, снохачеството като феномен на селския живот започва да избледнява. В селото преобладава малкото ядрено семейство, в което поради раздялата на родителите и женените деца обективно няма място за снаха.

В определени периоди снохачеството води до убийства от ревност, например на бащата от страна на сина или убийство на съпругата от страна на свекъра поради отказ да влезе в сексуални отношения с него^[9].

Примери за снохачество могат да се открият в повестта „Село“ на Иван Бунин и „Бащи и деца“ на Иван Тургенев.