Себастиао Жозе де Карвальо е Мело, маркиз де Помбал

Маркиз де Помбал (пълно име на португалски Sebastião José de Carvalho e Melo, Marquês de Pombal) (13 май 1699 – 8 май 1782) е най-известният министър-председател на Португалия през ХVІІІ в. Управлява страната по време на крал Жозе І (1750-1777), като заема различни постове, но всъщност притежава цялата власт. Известен е със своите реформи в духа на просветения абсолютизъм и с бързата си и адекватна реакция след Лисабонското земетресение през 1755 г.

Роден е нелеч от град Помбал^[1] син на Мануел де Карвальо, богат собственик на земя в района на Лейрия. Учи право и теология в прочутия университет на Коимбра, където чичо му е професор. След това трябва да избира между църковна и военна кариера и избира второто. Службата му в армията обаче продължава кратко. През 1722 г. младият Себастиао е принуден от родителите си да се ожени за аристократката Тереза де Мендоса, десет години по-възрастна от него. Този брак е по сметка не е щастлив, още повече при постоянната намеса на нейните родители. Накрая младото семейство се оттегля в имението Мело близо до град Помбал и наследява маркизка титла. Там бъдещият министър се самообразова, а от 1733 г. е член на Кралската академия по история.

През 1738 г. Помбал е представен на кардинал Жоао да Мота и Силва, тогавашният министър-председател. Тъй като тъкмо е станал вдовец, той приема предложението да започне дипломатическа кариера и става посланик в Лондон.^[2] Тъй като Португалия има стари връзки с Англия (още от Уиндзорския договор през 1386 г.) и островната страна е неин стратегически пъртньор, посланикът в Лондон е най-важният измежду всички посланици. Там Помбал се запознава отблизо с развитието на капитализма и става свидетел на първите стъпки на индустриалната революция. През 1745 г. си тръгва твърдо убеден да превърне феодалното португалско общество в подобие на английското. Второто му назначение е във Виена. Там младата ерцхерцогиня Мария Терезия се е заплела в спор с Ватикана и Помбал посредничи за неговото разрешаване. Това му носи слава по цяла Европа. В австрийската столица той се жени за втори път - за племенничката на известния фелдмаршал фон Даун. От този брат се раждат двама синове и две дъщери.

В Австрия Помбал изгражда амбицията си да управлява Португалия. Ето защо, когато научава, че кралят Жоао V е на смъртно легло, той си дава оставката като посланик. С аргумента, че северният климат не му понася добре, той се завръща в Лисабон. Посрещнат е от стария монарх хладно и изпада в немилост. Но щом Жоао умира (1750), неговата вдовица Мария Ана Австрийска веднага го препоръчва на сина си Жозе І. От този момент възходът на Помбал е стремителен. Той е назначен за държавен секретар по външните и военните дела, след това поставя под свой контрол други министерства. От 1756 г. е вътрешен министър, а още преди това - официално обявен за пръв министър. Доверието на Жозе в него е огромно и той го оставя да разполага с цялата власт.^[3]

Главната цел на помбаловото управление е модернизацията на Португалия по модела на Англия, Франция и Австрия. Първият министър въвежда капиталистическите отношения в стопанството (доколкото консервативното португалско общество му позволява), отменя робството в страната и в колониите ѝ в Индия,^[4] забранява да се извършват ауто-да-фе, отменя всички актове за „чистота на кръвта“, които са карали благородническите семейства да се женят помежду си. Прекратява и преследването на евреите, особено тези, които са приели християнството. Армията и флотът са модернизирани по образеца на Австрия.

На 1 ноември 1755 г. португалските брегове са разлюлени от най-мощното земетресение, регистрирано в Европа - 9-а степен по скалата на Рихтер. След масивните разрушения в Лисабон, то предизвиква цунами и пожари. В последвалия шок първият министър се оказва най-хладнокръвен. С увереност и спокойствие той ръководи работата по разчистването и след това по новото изграждане на столицата.^[5] След година градът почти е възвърнал живия си вид. В централната част група архитекти за първи път прилагат мерки, които да запазят сградите от земетресение. В стремежа да се открият причините за бедствието, се поставят основите на сеизмологията. Ако в началото Помбал се счита за министър без късмет, заради нещастието, впоследствие той придобива огромен авторитет, който се запазва до края. Разчитайки на него, той започва своите известни реформи.

По това време в Европа шества т. нар. Просветен абсолютизъм - управление в духа на модерната философия. Помбал е силно повлиян от примера на Мария Терезия и Фридрих Велики. Той създава изцяло нова система на власт, в която около краля функционират няколко съвета: Търговски съвет, Съвет за надзор на литературата, Съвет по цензурата, Сметна палата и Кралска хазна. Реформата в данъците довежда до по-справедливото им разпределение и до отмяната на редица архаични такси. Съдебната реформа е свързана с ограничаването на римското и църковното право. Вместо това са въведени нови, модерни закони. Създаден е апелативен съд, а новите и старите християни са поставени в равностойно положение. Израз на просветения характер на държавата е Законът за добрата воля (1769), който отразява идеите на френските философи.^[6]

Помбал въвежда протекционни мерки и свива износа на суровини, като насърчава преработването им в Португалия. Така под негово ръководство се развива ��роизводство на керамика, стъкло и коприна. С внимателно обмислена политика правителството насърчава създаването на манифактури. Същото е и за търговските компании с държавно участие: Азиатска (главно за Индия), Компанията за Пернамбуку и Параиба (тоест за Бразилия), Кралската компания за риболов, базирана в Алгарви. Най-много внимание е отделено на производството на вино - традиционен отрасъл в страната. От времето на Метюенския договор (1703 г.) Португалия има сигурен пазар на вино в Англия. През 1756 г. правителството издава подробен регламент и създава още една компания, базирана в Алто-Дуоро.

Реформите предизвикват недоволството на едрата аристокрация и католическата църква. Тяхната съпротива бързо придобива конкретни форми: заговор на аристокрацията (1756), въстание в Порто (1757), неуспешен опит за покушение на 3 септември 1758 г. За покушението Помбал обвинява най-острите си противници - херцогът на Авейру и маркизът на Тавора, арестува ги и отнема състоянието им. Срещу другия сериозен противник - йезуитите - също се действа решително. Йезуитският орден е обхванал цялата сфера на образованието и спира всякакво навлизане на научни и философски идеи, свързани с Просвещението. Помбал влиза в пропагандна война с тях, с което привлича вниманието на цяла Европа, защото никоя католическа страна все още не е посмяла да ги отстрани. Правителството обявява, че е разкрило йезуитски заговор за вземането на властта и през септември 1759 г. забранява ордена. Днес историците приемат, че това е скалъпено и невярно обвинение. Примерът обаче е впечатляващ и е последван във Франция и Австрия. В следващите години твърдо и безмилостно са арестувани и експулсирани всички членове и симпатизанти на ордена. С това и едрата аристокрация претърпява тежко поражение. Последиците включват не само пълно завземане на управлението от маркиза, но и изчистване на пътя към абсолютна кралска власт.

Смъртта на Жозе І през 1777 г. слага край на кариерата на маркиз де Помбал.^[7] Кралят е наследен от кралица Мария I, дълбоко вярваща жена, която се намира под влиянието на йезуитите. Сега тя може да изпълни това, за което е мечтала от години - да уволни омразния министър от всичките му постове. При това тя му забранява да остане в Лисабон и му заявява, че не иска никога да го вижда. Маркизът се оттегля в имението си в Оейраш, но не му е съдено да остане на спокойствие. Срещу него започва съдебен процес и накрая той получава смъртно наказание (1781), заменено с доживотен затвор поради напредналата му възраст. Повечето му собственост е конфискувана. В крайна сметка го оставят да умре в Помбал през 1782 г.

Архитектурен стил в Португалия през ХVІІІ в. (близък до френското Рококо) носи името Помбалино. Паметник на Помбал е издигнат насред площад със същото име в Лисабон. Пак там маркизът строи Църквата на паметта, където днес се намира неговият мавзолей. През 1923 г. тя е обявена за паметник на културното наследство.