Релеф (на френски: relief, от латински: relevo – вдигам, повдигам) е географски термин, с който се означава съвкупността от всички неравности (нагъвания) по земната кора.[1] Те са разнообразни по външен вид, размери, възраст и начин на образуване. В сравнение с хоризонталните измерения на планетата (обиколка равна на 40 000 км) тези вертикални структури са много по-скромни – денивелацията между най-ниската и най-високата точка на релефа (от Марианската падина до връх Еверест) е само 20 км. Въпреки това релефът може да има голямо значение за географските процеси. Той определя климата, природата и живота на хората.
Главни форми на релефаГлавни форми на океанското дъно
Всяка неравност по повърхността на планетата представлява релефна форма. В зависимост от посоката на отклонение от идеалната равнина те се делят на изпъкнали (позитивни), вдлъбнати (негативни) и равнинни.
Изпъкналите форми са тези, които се извисяват. Най-важни в тази група са планините, увенчавани от върхове, изтъкани от ридове и била. Изпъкнали са също платата – със стръмни склонове и заравнена повърхност[2] и хълмовете, които се отличават с малки размери. В океаните такива са срединните океански хребети и островните дъги.
Равнинните форми се отличават с минимални неравности на голяма площ – низините, които са много ниски и равни, равнините, които противно на името си имат малко по-хълмист релеф и полетата в котловините. Континенталният шелф – плитките части на океаните в близост до бреговете, също е вид равнина.
По големина релефните форми са мегаструктури – тези, които се простират през цели континенти и определят облика им; мезоструктури, които обемат части от континентите, микроструктури, характерни само за даден район и наноструктури – хълмове, наносни натрупвания, пукнатини, речни легла.[3] Такива са и всички антропогенни (създадени от човека) форми.
Релефът се формира под влиянието на вътрешните (ендогенни) и външните (екзогенните) земни сили. Вътрешните сили са много по-мощни и образуват формите с големи размери, височина и дълбочина – големите планински вериги, низините и равнините, океанските падини. Те се наричат морфоструктури. Най-често това се дължи на текстонските процеси (обдукция, субдукция, орогенеза, ейперогенеза), в по-малка степен на вулканите. Външните земни сили имат по-слабо въздействие, те дооформят ендогенните образувания. Според вида на външната сила се определят следните видове релеф:
Клиф и арка (Австралия)потамогенен – тоест създаден от реките. Реките имат голяма пробивна и ерозионна сила, с която въздействат както на скалите, така и на почвите. Те преудълбават долините или направо създават нови (т. нар. антецедентни долини), прорязват планински масиви, образувайки проломи и ждрела, издълбават каньони в меките скали на равнините, натрупват гигантски количества наноси в делтите си.
глациогенен – оформен от ледниците. С тежестта си те също издълбават долините (този процес се нарича екзарация), създавайки трогове и циркуси, придават на върховете алпийски вид (такива върхове се наричат карлинги). Натрупват хълмове (дръмлини, камове) и валове (ескери). Свлеченият от планините материал, наречен морени, показва докъде е стигал ледникът.
карстов – дължи се на въздействието на карбонатните съединения в речните води, които разтварят седиментните скали и образуват в тях малки и големи кухини – като се започне от първичните (кари) и се премине през въртопи, понори, пещери, слепи долини и мостове.[4]
Хълм (Шотландия)антропогенен, причинен от човешката дейност. Човекът създава насипи, кариери, полдери.
Земният релеф започва да се оформя още с появата на твърдата земна кора преди 4 млрд. години. Оттогава той постоянно се развива и променя. Съвременните учени са изградили хипотези за наличието на палеоконтиненти (като Родиния, Лавразия, Гондвана и Пангея) и палеоокеани (Япетус, Реикум, Тетис, Панталас). По-добре познат е периодът на последните 500 млн. години, когато на три пъти се извършват мащабни и мощни тектонски нагъвания, довели до образуването на съвременните планини. Наричат се тектонски цикли или орогени. Каледонският цикъл (490 – 390 млн. г.)[5] е създал Скандинавските и Шотландските планини, Алтай, Саяните и Апалачите, които днес са силно денудирани. Херцинският ороген (390 – 280 млн. г.) е издигнал планините в Испания, Апенините, Централният масив във Франция, Средноевропейските планини, а също Антиатлас, Памир, Тяншан. Последен и най-мощен е Алпийският ороген (80 – 40 млн. г.), през който са възникнали т. нар. младонагънати планини. Това включва двете най-дълги планински системи в света – Алпо-хималайската и Андско-кордилерската.
Екзогенните форми датират от времето на последните заледявания и след тях (тоест последните 40 – 50 хил. години).
Най-голямо влияние върху климата, почвите, природата и човешката дейност оказват планините. Те могат да се окажат климатична бариера, така че от едната страна климатът да е влажен, а от другата сух. С нарастването на височината климатът става по-студен, природните зони се изменят, така че да му отговарят, живеят все по-малко хора. Повечето човешки селища възникват в равнините и низините. Планините създават пречки и пред строежа на пътища, но хората използват водите им за производство на електроенергия и напояване.