Българо-византийските войни са поредица от сблъсъци между
българи и
византийци, които протичат през по-голямата част от
Средновековието предимно на
Балканския полуостров. Те започват още преди трайното установяване на племената начело с
Аспарух в североизточната част на полуострова в последната четвърт на VII век и преминават през няколко етапа. До началото на IX век
държавата на
Аспарух и неговите наследници успява да се утвърди върху територии на
Източната римска империя между
Стара планина и долното течение на
Дунав. През периода IX-X век борбата между Византия и България е съществен фактор за засилването на българската държава, за превръщането ѝ в централизирана
монархия, както и за промяната на етническия профил на населението ѝ. Разредени от продължителни периоди на мир, войните не пречат на взаимното икономическо и културно влияние, особено върху България след
покръстването през 864 – 866 г.
Българо-византийските войни не завършват със завладяването на България от император Василий II през 1018 – 1019 г. В периода на византийското владичество (до 1186 г.) българите вдигат няколко неуспешни въстания. Въстанието на Асен и Петър през 1185/1186 г. води до създаване на второто българско царство със средище в Търново. В началото на XIII век, при цар Калоян, възстановената българска държава обхваща отново (както три века по-рано) Мизия, Тракия и Македония, а в периода 1204 – 1261 г. се намесва активно в борбата между Епир, Никея и западноевропейските кръстоносци за наследството на временно унищожената Византия. От втората половина на XIII век насетне съперничеството между българи и византийци преминава в по-тесен териториален обхват (Тракия), успоредно с военно-политическото западане на двете държави и появата на нови регионални сили (Унгария, Златната орда, Сърбия, турци). Това съперничество улеснява проникването на османските турци на Балканите в средата на следващото столетие, в резултат на което и България, и Византия са покорени от османците. още »