Петър I (България)

Петър I
цар на България
Роден	10-те години на X век Преслав, Първа българска държава
Починал	30 януари 969[1] Преслав, България
Религия	православие
Управление
Период	927 – 969
Коронация	927
Предшественик	Симеон I Велики
Наследник	Борис II Роман
Семейство
Баща	Симеон I Велики
Майка	Сестра на Георги Сурсувул
Братя/сестри	Михаил, Вениамин
Съпруга	Ирина Лакапина
Деца	Борис II Роман Пленимир 2 деца 2 дъщери
Петър I в Общомедия

Пѐтър е български цар, управлявал България от 927 г. до 969 г. Той е най-дълго управлявалият български владетел.

Той е вторият син на цар Симеон I.

Жени се на 8 октомври 927 г. в Константинопол за дъщерята на византийския император Христофор Лакапин и на Августа София – Мария Лакапина, прекръстена при венчавката на Ирина (от гръцки език „мир“) в чест на възстановения „дълбок мир“, който настъпва между двата народа и продължава 43 години. По силата на сключения договор Българската архиепископия е канонично издигната на самостоятелна Българска патриаршия и архиепископът на Дръстър (дн. Силистра) Дамян, става първият български патриарх. Също така Византия окончателно официално признава царската титла на българския владетел.^[2] Първородният син на цар Петър от брака му с Мария (Ирина) е цар Борис II. Те имат и още един син – Роман-Симеон, кръстен на славните си прадеди.

С подписването на ��дълбокия мир“ недоволството в преславския двор нараства. Срещу действията на Петър се обявяват всички, които поддържат политиката на цар Симеон, разчитаща главно на военните действия срещу Византия. През 928 г. Иван (или Йоан), по-малкият брат на Петър, опитва да вдигне бунт срещу новия владетел, но действията му съвсем скоро са осуетени. Две години по-късно, през 930 г., подобен опит прави и първородният Симеонов син, Михаил, като дори успява да спечели известен брой привърженици в района на Долна Струма. Цар Петър обаче бързо се справя и с тази заплаха, с което се утвърждава на престола.

Петър не успява да се справи със запазването на обширната държава, която наследява от баща си. Около 931 г. сръбският владетел Чеслав бяга от Преслав и вдига въстание. Цар Петър се примирява с възстановяването на сръбската автономия. През 943 г. българска войска отблъсква нападение на печенежки отряди в североизточните предели на държавата.^[3]

Маджарите нахлуват многократно – 934 г., 943 г., 948 г. и 958 г. През 965 г. Петър изпраща дипломатическа мисия към немският крал Отон I който имал сложни отношения с Византия и Италия. Големи резултати обаче не са постигнати и в крайна сметка българският цар сключва съюз с маджарските вождове през 965-966 г. По силата на който българите пропускат унгарски отряди за набези във византийска територия.^[4]

През 968 и 969 г. в България нахлуват руските дружини на киевския княз Светослав I, подстрекаван от император Никифор II Фока. През 968 г. Българският цар изпраща неизвестен брой войска за да спре нашествениците край Преславец. Тя обаче търпи поражение и се налага да се затвори в дръстърската крепост където успява да отблъсне киевската армия. Докато русите продължават да превземат българските крепости на север българите подстрекават печенегите да нападнат Киев. По този начин Светослав е принуден да се оттегли за да се справи с тях.^[5] През 969 г. той обаче се завръща и отново нахлува в България. Цар Петър не издържа на напрежението и получава апоплектичен удар. Той е най-дълго управлявалият държавен глава в историята на българската държава.

Той отделя голямо внимание на Българската църква и след смъртта си е канонизиран за светец. По време на управлението му за пръв път тя получава състояние на автокефалия, изравнявайки се с другите независими църкви по онова време. Така Българската патриаршия успява да постигне големи успехи по отношение на интеграцията и разпространението на старобългарската култура и език сред останалите славянски народи. Благодарение на усилията на цар Петър Българската църква (с прекъсване през византийското владичество) остава най-могъщия стълб на православието сред славяните.

Дълго време българската историческа мисъл приема, че цар Петър е слаб и безволев цар, отдаден на църквата. Това е погрешно схващане наложено от акад. В. Златарски. В по-ново време проф. Пл. Павлов развенчава този мит. Той счита, че има сериозни основания да се смята, че царят не е дал безусловна подкрепа на българската църква, а е бил загрижен за нейният морал^[6] Петър не само че не толерира нарастването на църковното земеделие, но предпочита да насърчава създаването на малки и средни по големина манастири.^[6] И презвитер Козма, и Черноризец Петър заклеймяват желанието на игумени и епископи да увеличават своите имения. ^[6] Би било странно ако царят не е споделял схващанията на своите книжовници.

Разкошът на официалната църква и тежките данъци довеждат до социални брожения. Според някои историци именно социалното недоволство става източник на разпространението на ереси, чиито поддръжници призовават към отказ от светските блага. Най-известното движение от този вид е богомилството, като за негов "патрирах" в българските земи се счита поп Богомил. Дори появата на богомилството свидетелства, за увеличението на българската просвета през времето на цар Петър - богомилите са познавали текста на богослужебните книги. Също така от средата на X век се разраства отшелничеството. Това е друг вид отказ от материални блага, но без да се пропагандира анархия насочена срещу царя, болярите и Църквата.

Цар Петър се среща с великия български светец, отшелника Иван Рилски. Срещата се провежда от разстояние, двамата се виждат само отдалеч. Цар Петър изпраща дарове на светеца – плодове и злато. Свети Иван прима плодовете, а златото връща с думите: „Защо му е злато на този, който ограничава себе си даже в хляба и водата?“ Заедно с отговора си светецът изпраща на цар Петър и писмо с духовни напътствия.

За разлика от баща си Симеон I, който избира пътя на противопоставяне с Византия и се самообявява за „цар на българи и гърци“, Петър търси разбирателство с южната си съседка. С мира от 927 г. Византия признава Петър за цар и дори му дава за съпруга Мария Лакапина – близка сродница на императора. Такова събитие е без аналог в дотогавашната българска история.^[7] Договорът през 927 г. признава автокефален статут на българската църква; патриарх Фотий обявява, че Византия няма повече да ръкополага български свещеници, дори да бъде молена. Според проф. П. Ангелов („Българското средновековие“) Петър е водил преговори и с Рим; за това се споменава от цар Калоян в преговорите му с папа Инокентий III: „Аз изследвах писанията и книгите, а тъй също и законите на блаженопочиналите императори, наши предшественици, откъде те са получили българско царство и утвърждение, императорска корона на своята глава и патриаршеско благословение; старателно търсейки, ние намерихме в техните писания, че тези блаженопочинали императори на българите и власите — Симеон, Петър и Самуил, наши предшественици, са получили своята царска корона и патриаршеско благословение от светейшата Божия римска църква и апостолическия престол, от княза на апостолите." На свой ред папа Инокентий в писмото си до унгарския крал Емерих пише, че „от старо време в България последователно мнозина царе са били короновани чрез апостолическата власт, като Петър и Самуил.“

Всъщност самият Симеон I води в края на живота си преговори с Рим, продължавайки политиката на баща си. Скоро след смъртта му Петър е признат за цар от Византия.

Също така според Ибрахим ибн Иа’куб ал — Ифанли от Туртуши^[8] през 965 български пратеници посетили княз Отон в Магдебург= Някои български историци тълкуват това сведение в смисъл че българите изпратили дипломатическа визита при император Отон I с цел да издействат помощ срещу маджарите.^[9]

Любопитно е, че цар Петър е първият български владетел, който сече монети.^[10] Такава монета е открита край Киев и понастоящем се съхранява в Ермитажа. Интересното е, че на тези монети Петър нарича себе си „василевс“, т.е. император, което според някои историци е по-голяма титла от цар/цезар/кесар.

Петър е единственият български цар светец, освен Борис Покръстителя.

Авторитетът на България нараства точно при цар Петър. Показателно за престижа на този български владетел е, че след смъртта му трима претенденти за българския престол се наричат с това име за по-малко от два века (единият от тях става цар). В изворите цар Петър, който осигурява такъв продължителен мир, остава известен като Петър Добрият (Добрият цар Петър).

Петър продължава добрите традиции на дядо си Борис и баща си Симеон в развитието на книжовно и просветното дело. При него продължава т.нар. Златен век на българската култура/книжнина. По времето на Петър постепенно започва да се налага кирилицата. Въпреки това поне до средата на XI в. се използват и глаголически, а дори и рунически букви. Множество книжовници живеят и творят при Петър , напр. презвитер Козма и Черноризец Петър^[6]. През времето на цар Петър се появяват старобългарски преводи на Теодор Студит, Йоан Дамаскин, Максим Изповедник и пр. Също така през времето на неговото царуване са изградени множество паметни плочи - важна изворова база за историците. Такива са надписът на ичиргу боила Мостич (втората половина на X в.); на хартофилакс Павел от "Кръглата църква"; на жупан Димитър от Северна Добруджа (943); Темничкия надпис от Поморавието и др. Археологическите разкопки във Велики Преслав свидетелстват и за подем в архитектурата.^[11] Съществена част от манастирският комплекс е изградена при цар Петър, когато мирното време предполага и по-големи възможности, както и използване на опита на ромейски архитекти. Развива се и жилищното строителство. Манастирският комплекс при Равна, Провадийско е преустроено изцяло^[11] Разкопки във Велики Преслав показват че нарастват и възможностите на българската керамика.^[11]

Петър I е женен за Мария Лакапина (прекръстена на Ирина), която е дъщеря на Христофор Лакапин от Византия и на Августа София, и внучка на император Роман I Лакапин. От този брак той има:

• Борис II (* 931, † 977), цар на България, управлявал от 970 до 971 г. Кръстен на дядо си Борис-Михаил.
• Роман (* ок. 930, † 997), цар на България от 977 до 997 г. (де факто до 991 г.) Кръстен на дядо си Роман Лакапин.
• Пленимир ?
• две деца
• две дъщери, годеници на малолетните византийски императори Василий II и Константин VIII

През януари 2023 г. БНТ започва излъчване на сериала „Войната на буквите“, който засяга възкачването на цар Петър и управлението му като български цар.

• Андреев, Й., Лазаров, Ив. и Павлов, Пл., „Кой кой е в средновековна България (Второ издание)“, Издателство „Петър Берон“, София 1999 г. ISBN 954-402-047-0.
• Fine, Jr., John V.A. (1987). The Late Medieval Balkans: A Critical Survey from the Late Twelfth Century to the Ottoman Conquest. Ann Arbor: University of Michigan Press. ISBN 978-0-472-10079-8.
• Павлов, Пл. Забравени и неразбрани (Събития и личности от българското Средновековие). С., изд. „Сиела“, 2010.
• The Bulgarian State in 927 – 969 : the epoch of Tsar Peter I. First edition. [Łodź, Poland], 2018. ISBN 8323345457. OCLC 1078891613.

• Николов, А. Идея о благочестии и мудрости правителя в политической идеологии и публичной пропаганде болгарских государей в первое столетие после принятия христианства в Болгарии (864 – 971). – В: XVII Ежегодная богословская конференция Православного Свято-Тихоновского гуманитарного университета. Т. 1. Москва, 2007, 124 – 130

Симеон I

���

цар на България (927 – 969)

→

Борис II

Нормативен контрол BNF FAST GND ISNI NLI J9U LCCN IdRef VIAF

Портал „История на България“          Портал „Биографии“