Направо към съдържанието

Ганчо Ценов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Ганчо Ценов
български историк
Роден
Починал
Националностбългарин
Работилисторик, учител
Научна дейност
Област„Произход и история на българския народ“
Работил вБългария и Германия
Публикации„Произходът на българите и начало на българската държава и българската църква“ – капитален труд (1910);
„Кроватова България и покръстването на българите“ – капитален труд (1937)
Известен сАвтохтонната теория за произхода на българския народ
ТитлаДоктор по история (1900)
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за
Ганчо Ценов.

Ганчо Ценов е български историк и учен, работил главно в областта на българската история през късната античност и ранното средновековие, основоположник на автохтонната теория за произхода на българския народ, изложена за първи път в цялостен вид през 1910 г. в труда му „Произходът на българите и начало на българската държава и българската църква“.6 Тази теория и възгледите му са категорично отхвърлени в академичните среди.[1]

Биография

[редактиране | редактиране на кода]

Ганчо Ценов е роден на 6 юни 1870 г. в село Бойница, Кулско, тогава в Османската империя. Завършва история през 1894 година в Софийския университет. След това две години е учител по история във Видинската мъжка гимназия. Работи в културния отдел на Военното министерство.[2]

Оттам през 1899 г. е изпратен с конкурс на четиригодишна специализация в Хумболтовия университет в Берлин, Германия. Там защитава дисертация по руска история на тема „Кой подпали Москва през 1812“1 (нашествието на Наполеон в Русия през 1812 г.) и става първият български доктор в този германски университет,[3][4]120 след което започва да работи по темата „Произход и история на българския народ“. Най-съществената част от докторската му дисертация е публикувана в поредицата „Historische Studien“ („Исторически студии“); кратък неин реферат (на 35 печатни страници) е издаден в отделна брошура. През 1965 г. тази брошура е преиздадена фототипно в известната серия „Краус репринтс“ на издателство „Краус“.[2]

През 1910 г. издава основния си труд „Произходът на българите и начало на българската държава и българската църква“.6 В нея излага хипотезата, че българският народ е формиран от смесването главно на хуно-българи и готи/гети, които две групи той смята за стари трако-илири и келто-скити и които в историческо време са били автохтонни европейски народи от Херодотова (европейска) Скития. Той отрича тюркския произход на прабългарите и ги смята за автохтонен балкански народ, като твърди, че Волжка България и средновековните тюркоезични волжки българи не са съществували. Ценов настоява, че Александър Македонски, Юстиниан I и Велизарий са българи.

Теорията на Ценов не е приета от академичните среди. Кандидатурата му за доцент по средна история в Софийския университет е отхвърлена.[4]20 По тази причина Ценов отново заминава за Германия. Той смята, че критиците му от кръга около проф. Васил Златарски (проф. Петър Ников, проф. Петър Мутафчиев, проф. Стефан Младенов и други) го смятат за псевдоучен и го обвиняват даже в плагиатство. Затова Ценов завежда дело срещу Ников и Мутафчиев за публични обиди и клевети.[5]

През 1936 г., след смъртта на проф. Златарски Ценов се кандидатира за ръководител на катедрата по българска история в Софийския университет, за която кандидатства и Петър Ников, като Петър Мутафчиев е назначен за рецензент-арбитър. След рецензията на Мутафчиев, според когото Ценов имал „чудовищен метод на работа, който е отрицание на всяка наука“, кандидатурата на д-р Ценов е отхвърлена от Факултетния съвет и ръководството на катедрата е поето от Петър Ников.20

В Германия трудовете на Ганчо Ценов се издават за сметка на богатата му съпруга германка от издателства „Walter de Gruyter“, „Ebering“, „Steiwetz“, „Minerva“, „Reisland“, „Dyk“ и „Vaduz“.[5]

След комунистическия преврат в България през 1944 г. д-р Ганчо Ценов, който е женен за германка и живее в Берлин, е обявен за „фашист и великобългарски шовинист“. Книгите му са забранени и заключени в секретния фонд на Народната библиотека в София. След разгрома на Германия до есента на 1949 г., когато умира в Берлин, той се издържа с преводи.[5]

Въпреки че неговите тези не намират сериозна подкрепа и са отхвърлени от българската наука, Ганчо Ценов притежава своеобразна харизматичност, която е изключително привлекателна за съвременни носители на националистическия патос в българското общество.[6]

Основни трудове

[редактиране | редактиране на кода]
  1. „Wer hat Moskau im Jahre 1812 in Brand gesteckt?“, Gancho Tsenov. – Nachdr. d. Ausg, Historische Studien No.17, E. Ebering, Berlin 1900. – Vaduz: Kraus Reprint, 1965
  2. „Праотечеството и праезикът на българите. Историко-филологически издирвания“ (1907, 2005)
  3. „Седмичните дни като белег на старо християнство у славяните“ (статия, сп. „Преглед“, кн. 4, 1907 г.)
  4. „Българите са по-стари поселници на Тракия и Македония от славяните. Исторически издирвания въз основа на първоизточници“ Архив на оригинала от 2007-09-26 в Wayback Machine. (1908)
  5. „Критичен разбор на данните по произхода на българите“ (1910)
  6. „Произходът на българите и начало на българската държава и българската църква“ (1910, 2002)
  7. „Първите религиозни борби в България“ (1912)
  8. „Покръстването на българите – обяснение“ (1914)
  9. „Хиляда години ли от смъртта на Св. Климента?“ Архив на оригинала от 2007-09-26 в Wayback Machine. (1914)s
  10. Goten oder Bulgaren: quellenkritische Untersuchung über die Geschichte der alten Skythen, Thrakier und Makedonier, Ganco Cenov – Leipzig: Dyk, 1915
  11. „Кой е Климент Охридски?“ (1915)
  12. „Произходът на хуните“ (1915)
  13. „Русия и завоевателните стремежи на сърбите“ Архив на оригинала от 2008-04-08 в Wayback Machine. (1915)
  14. „История на България“ (1917)
  15. „Geschichte der Bulgaren“, Steiwetz, Berlin, 1917
  16. „Das wissenschaftliche Leben in Bulgarien“, статия, „Minerva“ (WdeG), Berlin, 6 Sept., 1924.
  17. "Geschichte der Bulgaren und der anderen Südslaven von der römischen Eroberung der Balkanhalbinsel bis zum Ende des neunten Jahrhunderts", Dr. Gancho Tsenov, Berlin/Leipzig, Walter De Gruyter & Co., 1935
  18. „Препирните по народността на българите. В що се състоят и защо се водят“ (1936)
  19. „Кроватова България и покръстването на българите“ Архив на оригинала от 2022-03-02 в Wayback Machine. (1937, 1998, 2004)
  20. Народнос на Македонците Архив на оригинала от 2014-07-14 в Wayback Machine. (1938)
  21. „Прокопиевите хуни и Теофановите българи. Турци или славяни основаха българската държава“ Архив на оригинала от 2022-03-02 в Wayback Machine. (1938, 1998, 2004)
  22. „Хуните, които основаха българската държава. Техният произход и тяхното християнство“[неработеща препратка] (1940, 2002)

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ Доц. д-р Александър Николов, „Параисторията“ като феномен на прехода: преоткриването на древните българи”, „Историческият хабитус: опредметената история“, С. 2013, съст. Ю. Тодоров и А. Лунин, стр. 24 – 63; 37.
  2. ↑ а б Мошев, Александър. Историкът д-р Ганчо Ценов от с. Бойница // Венец: Белоградчишко списание за история, култура и народознание I (3). 2010. с. 314 – 329.
  3. ↑ Здравко Даскалов, „Учителят, който изпревари времето“, „Учителско дело“, Година XCXIX, Брой 24 (3578), 29 юни 2006 г.
  4. ↑ а б Кой е Ганчо Ценов? // в. „Атака“, бр. 88, 2006. Посетен на 7 септември 2007.
  5. ↑ а б в Цочо В. Билярски, д-р Ганчо Ценов за народността на българите, „Сите българи заедно“, 11 ноември 2011 г.
  6. ↑ Eвлоги Станчев, Творчеството на д-р Ганчо Ценов – академичен национализъм или квазинаучен автохтонизъм
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Ганчо_Ценов&oldid=12437177“.