Сотир Маринков

Сотир Стоянов Маринков е български офицер, генерал-лейтенант.

Сотир Маринков е роден на 5 май 1880 година в град Самоков. През 1901 година завършва Военното училище в София, а от следващата година служи във второ планинско артилерийско отделение. От 1907 година работи във Военнотопографския институт към Щаба на българската армия. Между 1908 и 1910 година учи в Императорската Николаевска Генералщабна академия в Санкт Петербург. През 1911 година е назнача на служба в 13 пехотен рилски полк. През Балканската война и Междусъюзническата война е Офицер за поръчки към щаба на седма пехотна дивизия. От 1914 година е назначен за командир на дружина към 14-и пехотен полк. В началото на Българското участие в Първата световна война е началник-щаб на първа бригада на девета пехотна дивизия, на която длъжност е все още към 1 март 1918 г., след което служи към щаба на армията.

От 1920 година е командир на 37^-и пехотен пирински полк, след което поема командването на 6-и пехотен търновски полк, а след това е началник на отдел в щаба на армията. От 1929 година е началник на Щаба на армията. На този пост той участва в Шпионската афера през 1930 година, след която е отстранен.^[1] На 31 януари 1931 година става началник на жандармерията, а по-късно същата година е началник на 4-та военноинспекционна област, след което същата година е назначен за началник на канцелария в Министерството на войната.^[2] На 5 май 1933 година излиза в запаса^[3].

• Подпоручик (2 януари 1901)
• Поручик (1904)
• Капитан (15 октомври 1908)
• Майор (5 август 1913)
• Подполковник (16 март 1917)
• Полковник (2 ноември 1919)
• Генерал-майор (3 септември 1928)
• Генерал-лейтенант (30 април 1933)

• Военен орден „За храброст“ IV степен, 1^-ви и 2^-ри клас;
• Княжеский орден „Свети Александър“ II степен без мечове, IV степен с мечове по средата;
• Народен орден „За военна заслуга“ II и IV степен с военно отличие.

• Руменин, Румен. Офицерският корпус в България 1878 – 1944 г. Т. 3 и 4. София, Издателство на Министерството на отбраната „Св. Георги Победоносец“, 1996. с. 214.

• Портал „Военна история на България“