Направо към съдържанието

Павел Вежинов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Тази статия е за българския писател. За литературната награда вижте Павел Вежинов (награда).

Павел Вежинов
български писател
Роден
Починал
ПогребанЦентрални софийски гробища, София, Република България

Учил вСофийски университет
Литература
ПсевдонимПавел Вежинов
Жанровебелетристика, сценарий
Известни творби„Следите остават“ (1954)
„Нощем с белите коне“ (1975)
Бариерата“ (1976)
НаградиДимитровска награда (1950, 1951, 1971 с колектив, 1976)
Народен представител в:
VI НС   VII НС   VIII НС   [1][2]
Семейство
СъпругаВиолета Молнова
ДецаПавлина Делчева–Вежинова (р. 1949)
Павел Вежинов (1960 – 2009)
Други родниниЛулчо М. Гугов (дядо)

Уебсайт

Павел Вежинов е литературният псевдоним на българския писател белетрист и сценарист Никола Делчев Гугов. Народен представител е в VII народно събрание.

Павел Вежинов е роде�� на 9 ноември 1914 г. в София.[3] Неговият дядо, Лулчо Гугов, е деен участник в Априлското въстание в 1876 г., заедно с чичо си, Нено Гугов. Вежинов израства в Драз махала. Завършва Първа мъжка гимназия като частен ученик, защото е изключен за леви убеждения.[3]

За първи път е публикуван през 1932 г. във в. „Жупел“ (с псевдоним Мустафа).[4] В началото на 30-те години на ХХ век сътрудничи и на изданията „РЛФ“, „Щит“, „Литературен преглед“, „Изкуство и критика“ и др.[4] През 1938 г. излиза първият му сборник разкази „Улица без паваж“, а през 1943 г. – „Дни и вечери“. През 1939 – 1944 г. следва философия в Софийския университет.[3] Член на БКП от 1944 г.

От есента на 1944 г. участва във Втората световна война като кореспондент и главен редактор на вестник „Фронтовак“.[3] Въплътява впечатленията си от живота на българската армия в поредица от разкази в повестите „Златан“ и „Втора рота“ (1949), като последното произведение спечелва значителна популярност и е преиздавано няколко пъти. През 1950 и 1951 г. получава Димитровска награда за фронтовите си произведения.

От 1947 до 1951 г. Павел Вежинов е заместник главен редактор на вестник „Стършел“, от 1951 г. на списание „Септември“, а от 1954 до 1972 г. работи в „Българска кинематография“, първоначално като сценарист, а по-късно и като заместник генерален директор и председател на художествения съвет.[3] От 1972 г. е главен редактор на списание „Съвременник“ и член на бюрото на Управителния съвет на Съюза на българските писатели.

Паметна плоча на Павел Вежинов на фасадата на дома му на ул. „Оборище“, София

От брака си с художничката и писателка Виолета Молнова (1927 – 2010)[5] има дъщеря – журналистката Павлина Делчева–Вежинова (р. 1949 г.).[6] От друг брак има син – Павел (1960 – 2009).[7]

Почива внезапно на 20 декември 1983 г.[8] от инфаркт.

През 50-те и 60-те години на ХХ век Павел Вежинов издава множество криминални романи и повести, като „Следите остават“ (1954), „Произшествие на тихата улица“ (1960), „Човекът в сянка“ (1965), „Прилепите летят нощем“ (1969), а също и пътеписи от участието на българските олимпийци по света – „Знамена по стадионите“ (1950), „На Олимпиада в Хелзинки“ (1953), „До Мелбърн по въздух и море“ (1957). Самият той е председател на боксовата секция.

Павел Вежинов е първият български писател от новото време, който се обръща към фантастиката. Още през 1956 г. пише сатиричната гротеска „Историята на едно привидение“, а през 1965 г. разказите „Сините пеперуди“ и „Моят пръв ден“, които през 1968 г. са включени в едноименния сборник. През 1973 г. излиза романът „Гибелта на Аякс“. Винаги го е вълнувала фантазията като притча, иносказание и затова неговите фантастични разкази и повести си приличат с фентъзи и научна фантастика.

През 1963 г. излиза сборникът „Момчето с цигулката“, който бележи нов, по-различен етап в творчеството му, обръщайки се към морално-психологическите проблеми на съвремието. Следват „Дъх на бадеми“ (1966), „Звездите над нас“ (1966), „Малките приключения“ (1970), „Малки семейни хроники“ (1979) и „Аз съм атомна“ (1981).

Романът „Нощем с белите коне“ (1975) се появява първоначално в сп. „Септември“ и още фразата в началото „лъвът си личи и по ноктите“, подсказва, че това ще е не само нов успех, но и синтез на натрупания опит. Още не е заглъхнал шумният успех, когато се появява повестта „Бариерата“ (1976), за която същата година получава отново Димитровска награда. И през всяка следваща година печата още по-силни произведения – „Белият гущер“ (1977), „Синият камък“ (1977), „Езерното момче“ (1979).

Последният завършен роман на Павел Вежинов е „Везни“ (1982), който продължава същия кръг от философско-психологически проблеми и в който са синтезирани размислите на твореца за човешкото битие, проблемите на личността и тезите за „първоначалността на живота“. А последната новела „Дълъг летен ден“ се появява в списание „Съвременник“ (кн. 3 от 1983 г.) малко преди смъртта му. Романът „Долината на светулките“ остава недовършен.

Използва псевдонимите Н. Делчев, Леля Трендафила, Мустафа, Павленко, Пейчо, Пигмалион, Н. Смехов, Фекете, Хороводец, Чучурин.[4]

Гробът на Павел Вежинов на Централните софийски гробища
 
 
 
 
 
 
Лулчо Гугов
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Маню Гугов
(1825 – ?)
 
 
 
 
Нено Гугов
(1842 – 1912)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Лулчо М. Гугов
(1851 – 1898)
 
 
 
Делчо Гугов
(1855 – ?)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Делчо Л. Гугов
 
 
 
Лулчо Д. Гугов
(? – 1969)
 
Христина Гугова
(? – 1971)
 
Цона Гугова
 
Стойна Гугова
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Павел Вежинов
р. Никола Гугов
(1914 – 1983)
 
 
 
Петър Гугов
 
Ненка Гугова
(1913 – 2001)
 
Нона Гугова
(1916 – 1995)
 
Тота Гугова
(1920 – ?)
 
Цона Гугова
(1928 – 2015)

Избрани произведения

[редактиране | редактиране на кода]
  • „Втора рота“ – 1949
  • „Златан“ – 1949
  • „В полето“ – 1950
  • „Знамена над стадиона“ – 1950
  • „На олимпиадата в Хелзинки“ – 1953
  • „До Мелбърн по въздух и море“ – 1957
  • „Далеч от бреговете“ – 1958
  • „Нашата сила“ – 1958
  • „Произшествие на тихата улица“ – 1960
  • „Краят на пътя“ – 1961
  • „Човекът в сянка“ – 1965
  • Един есенен ден по шосето“ – 1967
  • „Кутия за енфие“ – 1973
  • Бариерата“ – 1976
  • Белият гущер“ – 1977
  • Езерното момче“ – 1978
  • Николов, Минко. Павел Вежинов: Лит.-крит. очерк / София: Български писател, 1959, 100 с., 1 л.: портр.; 18 см
  • Василев, Михаил. Литературно-критически етюди. – София: Народна младеж, 1969.
  • Василев, Михаил. Павел Вежинов и естетическите търсения в съвременната българска белетристика : дисертация, защитена 1971 СУ, Факултет Славянски филологии. 260 стр. + 16 стр. автореферат
  • Зарев, Пантелей. Литературни портрети: Павел Вежинов, Андрей Гуляшки, Камен Калчев и Богомил Райнов. – С: Български писател, 1974, 179 с.
  • Свиленов, Атанас. Събеседници: Интервюта с български писатели / Атанас Свиленов. – София: Бълг. писател, 1975. – 319 с. (При Павел Вежинов, с. 70-123)
  • Вежинов, Павел. Методично-библиографски материали. / Силистра, Окръжна библиотека, 1978, 46 с.
  • Узунова, Румяна – Павел Вежинов. Литературно-критически очерк /. С. Български писател, 1980; 196 с.: с ил.
  • Ничев, Боян. Белетристиката на Павел Вежинов / /В: Критика и литературна история. – София, Български писател, 1980 – с. 145-173
  • Балчева, Евелина. Трагедията на „отчуждения“ разум („Белият гущер“ на Павел Вежинов). // Литературна мисъл, 1983, кн. 9, с. 56-70.
  • Балчева Евелина. Романът на Павел Вежинов „Нощем с белите коне“. // Литературна мисъл, 1984, кн. 5, с. 11-31
  • Игов, Светлозар. Павел Вежинов. Творчески портрет / С. Народна просвета, 1990, 119 с.: с ил., портр.)
  • Книга за Павел Вежинов. Състав. и ред. [с предг.] Свиленов, Атанас; Делчева-Вежинова Павлина, С. Университетско издателство, 2014; с. 446
  • „Сини залези и бели коне“ (2024) – документален филм за Павел Вежинов, реж. и сц. Юрий Дачев[9]
  1. Народни представители в Седмо народно събрание на Народна република България, ДПК „Димитър Благоев“, 1977, с. 319
  2. Народни представители в Осмо народно събрание на Народна република България, Изд. „Наука и изкуство“, 1982, с. 315
  3. а б в г д Голяма енциклопедия „Бълга��ия“, том 4, БАН, Труд, София, 2011.
  4. а б в Павел Вежинов // Речник на българската литература след Освобождението. Посетен на 14 март 2024.
  5. Виолета МОЛНОВА /1927-2010/, Видински Алманах. Посетен на 14 март 2024.
  6. Павлина Николова ДЕЛЧЕВА-ВЕЖИНОВА, Видински Алманах. Посетен на 14 март 2024.
  7. Пальо Вежинов изгоря след живот на max // 24chasa.bg. 26 юни 2009. Посетен на 14 март 2024.
  8. Спомен за Павел Вежинов // Програма „Христо Ботев“ на БНР. 20 декември 2023. Посетен на 14 март 2024.
  9. БНТ представя: Павел Вежинов - „Сини залези и бели коне“ // БНТ. 6 март 2024. Посетен на 14 март 2024.
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за