Преходни говори

Преходни говори
Страна	Сърбия,  България,  Северна Македония,  Албания
Писменост	кирилица, латиница
Систематизация по Ethnologue
Индоевропейски Славянски Южнославянски Източни южнославянски Български език Преходни говори
Географско разпределение на преходните говори

Част от серията статии за
Българите
Българска култура
Литература Музика Изкуство Кино Имена Кухня Хора Носии Спорт
По региони и страни (вкл. диаспората)
Северна Македония Сърбия Румъния САЩ Унгария Гърция Източна Тракия Малоазийски българи Банатски българи Бесарабски българи Карашовени Българи-мюсюлмани (Помаци) Горани Гагаузи
Религия
Православие Ислям Католицизъм Протестантство
Диалекти на българския език
източни (рупски) западни (торлашки, шопски, македонски) банатски
История Владетели
п б р

Преходните у-говори или само преходни говори, класифицирани понякога не съвсем точно като торлашки диалекти или торлашки диалект (на сръбски: Торлачки дијалект или Torlački dijalekt) е общо наименование, използвано от езиковедите и диалектолозите за обозначение на диалекти в Източна Сърбия, някои части на Косово, североизточната част на Северна Македония (Крива паланка, Кратово, Куманово), Северозападна и Западна България (Белоградчик, Годеч, Драгоман, Трън, Брезник), както и на говора на малките общности на карашовените в Румъния и гораните в Косово и Албания (вижте нашински).

Класификацията на у-говорите към български, или по-рано сърбохърватски (сърбохърватскословенски), а сега сръбски език, е не само научен, но и политически въпрос.

Още кодификаторът на модерния сръбски език Вук Караджич в началото на XIX век обръща внимание на торлашкия говор и пише в своя „Сръбски речник“: „Торлак – човјек који нити говори чисто Српски ни Бугарски“.^[1]

По-рано някои лингвисти в Сърбия класифицират у-говорите за четвърти диалект на сърбохърватския език (заедно с щокавския, чакавския и кайкавския), а сега – като втори (заедно с щокавския) диалект на сръбския език. Други лингвисти (като Милан Решетар, Павле Ивич и Далибор Брозович – само косовско-ресавския говор) класифицират у-говорите като стар щокавски диалект, под имената косовско-ресавски диалект и призренско-тимошки диалект, защото някои поддиалекти използват думата що за какво (но това е характерно също и за диалектния континуум в днешна България и Северна Македония). От друга страна някои групи у-говорни поддиалекти използват думата кво, кикво или ко (сравни книжовно българско какво).

Българските лингвисти, фокусирайки се само върху разпространението на у-говорите на територията на България и Западните покрайнини, го класифицират като западнобългарски говор под името белоградчишко-трънски (Рангел Божков и други). На територията на България са обособени белоградчишки, годечки, трънски и други подговори. Като наименование, обхващащо у-говорната територия в Сърбия и Косово, се използват термините призренско-тимошки говор и косовско-моравски говор.

Стефан Младенов определя тези говори като преходни у-говори, които представляват преход от български към сръбски език, но все пак български по отношение на по-голямата част от своите характеристики.

Кръсте Мисирков определя западната граница на тези у-говори така: „Това е линията, която захваща от десния бряг на река Сава, върви на юг по водораздела на Колубара и Морава, след това по тоя на Сръбска Морава и Ибър към Шкодра и Адриатическо море“.

Според професор Беньо Цонев и Гаврил Занетов, които изследват тези говори по време на Първата световна война, когато почти цялото Поморавие е част от България, в границите на диалектния континуум влиза и районът на Пожаревац (Пожаревъц) с цялото поречие на река Велика Морава (Обща Морава), включително Крушевац (Крушевъц), Смедерево, региона на Левоч, и другите леви притоци на Велика Морава (само по долните течения в долноморавската котловина). Поради това по-старите сръбски автори наричат косовско-моравското наречие – левачки говор.

Стойко Стойков нарича диалектите „преходни говори“ и смята, че те оформят „постепенен преход от български към сръбски език“, като границата между езиците е държавната граница отпреди 1918 година – т.е. подговорите трънски, брезнишки, белоградчишки, западно-берковски, царибродски и босилеградски са български, а княжевацкият, пиротският, лесковацкият и вранският – сръбски,^[2] но професор Стойков при това си определяне работи в условията на тоталитарен комунистически режим с цензура в България (9 септември 1944 – 10 ноември 1989). Според Стойков:

[1]

Старото население на Моравската долина (т.нар. моравци) мигрира по военната граница в Австрийската империя още до XVII-XVIII век, а голяма част от старото българско население е изселено от Белградската област след превземането на Белград през 1521 година. Районите на Поморавието и Подунавието остават много рядко населени след османското завоевание през XV-XVI век. След Карпошовото и Чипровското въстание, тези райони са отново заселени преимуществено от българи, но от по-южните и източни райони. В северните части, по поречията на Млава и Пек, както и в Кладово се заселват власи. Руският лингвист Афанасий Селишчев забелязва, че тимошките власи в Браничевската област запазват старата топонимия на района, която е от български, а не от сръбски произход.

Основните характеристики на у-говорните диалекти ясно показват по какъв начин диалектите от територията на Северна Македония се свързват с тези на територията на България, и как те на свой ред преминават в сръбски през тази у-преходна област.

Книжовният български и литературният македонски (македонс��а българска книжовна норма) са единствените два съвременни кодифицирани славянски езика (езикови норми), при които изцяло е отпаднала падежната система и почти всички съществителни се употребяват в един падеж. Така стоят нещата и с у-говорите (наричани от сърбохърватските югославски учени старощокавски диалекти) – в северозападните райони творителният падеж преминава в родителен, местният падеж и родителният на свой ред преминават в именителен. Още по на юг всички падежни окончания изчезват и значението се определя единствено от предлози.

Отличителна черта на у-говорите, включително тези на територията на България и Северна Македония, е отсъствието на /х/.

У-говорните диалекти са запазили до голяма степен старото сонорно /л/, което както и /р/ може да служи като сричково ядро. Това е все още характерно и за чешкия и словашкия език. В официалните форми на сръбски, хърватски и босненски език сричкотворното /л/ е преобразувано в /у/ или /о/, докато в книжовния български език се предхожда от гласната /ъ/, която служи като сепаратор между съгласните. Не всички преходни поддиалекти са съхранили напълно сричкотворното /л/, но то е отразено или като пълна сричка или в различни комбинации с /ъ/, /у/, /о/ или /а/.

Подобно на македонската и българската книжовна норма, част от у-говорите познават категорията определеност на имената, като използват члена -ът за мъжки род, -та за женски и -то за среден. Трънският говор има и тройна членна форма за отдалеченост -ът, -та, -то за обща определеност, -ъв, -ва, -во за близка определеност и -ън, -на, -но за далечна определеност.

Професор Беньо Цонев когато изследва косовско-моравския и призренско-тимошкия говор, констатира следните езикови особености:

• 1. Липса на сръбска падежна система, използват се само винителен падеж: „главу, руку“; или определителен член: „главуту, рукуту“,
• 2. Дателният падеж се изказва като в българския посредством частицата „на“ – „он йе на мою жену брат“,
• 3. Средно- и краесричното „л“ не преминава в „о“ както е в сръбски → длъго, а не дуго; пепело, а не пепео; сулза, а не суза,
• 4. Отсъства лабиалното меко „л“, напр. „здравье, гробье, снопье“ вместо сръбското „здравље, гробље, снопље“ (б.а. ср. българското Прокоп, Прокопие, „градът на Св. Прокопий“, със сръбската форма Прокупле, Поморавие вместо сръбското Поморавље),
• 5. Сравнителната степен се образува по български с частицата „по“, например „убав, по-убав“ а не „леп, леп-ше“,
• 6. Липсва инфинитивната глаголна форма и неопределителното наклонение, напр. „немой да лъжеш“,
• 7. Словното богатство е българско и идентично с това на другите западни български говори,
• 8. Употребата на определителен член (използва се и в западната половина на територията на преходните говори),
• 9. Изговорът на „ъ“ (произлизащ от старите ерове) се среща в цялата територия, вкл. и в северозападните райони, като отсъства в сръбски, където еквивалентът е „а“ – Лесковъц, Княжевъц,
• 10. Липса на тонално ударение, характерно за сръбски.

Общи черти със сръбския книжовен език:

• 1. Преминаването на големия юс в „у“ (бълг. „ъ“) – мука, муж,
• 2. В мн.ч. има родово различие, „добри човеци“, „добре жене“, „добра села“,
• 3. Личното местоимение се изговаря „га“ вместо „го“,
• 4. в 1 лице мн.ч. глаголите завършват на „мо“ вместо на „ме“, както е в български,
• 5. Наличие на „ч“ и „дж“ на мястото на българските „щ“ и „жд“ (ноч-нощ, меджа-межда и т.н.),
• 6. Наличие на падежи (макар и в по-опростен и мек вид от стандартния сръбски) – за северозападните говорни райони,
• 7. Местоимението в 1 лице, мн.ч. е „ми“ (бълг. „ние“), а в ед. ч. е „я“ (бълг. „аз“) – но последното е характерно за всички западни български говори,
• 8. Преминаване на „чр-“ в „цр“ – црвен, црво,
• 9. Преминавене на „въ“ в „у“ – уже (бълг. „въже“),
• 10. Наличие на метатеза на „вс“ – „све“ (бълг. „все“, „всички“),

В заключение Беньо Цонев обобщава, че косовско-моравското и призренско-тимошкото наречие е два пъти повече българско, отколкото сръбско. Според него западната граница на българската езикова територия върви по западния бряг на река Велика Морава, достига западно от Крушевац, пресича планините Ястребац и Копалник (Ко��аоник) и отива към Прищина и Призрен. На юг от Призрен „захваща“ македонския говор на т.нар. „торбеши“ или призренски помаци (т.е. гораните). Областите Люма и Дебър са изцяло албански, въпреки че селищата носят български имена, но на запад от Дебър остават българските помашки села Търново, Себище, Борово, Стеблево (в областта Голо Бърдо). От планината Ябланица (до Голо Бърдо) на юг границата върви почти по западния бряг на Охридското езеро където продължава по западния склон на планината Грамос, като завива към Хрупища, Костенарията (Костурско), достига Кожани и оттук по река Бистрица, през Бер, достига до Солунския залив.^[5] Също така се забелязва, че за косовско-моравското наречие са характерни турцизми използвани и в останалите български говори, но нетипични за сръбски и обратно, липсват сръбските „турцизми“ като: „пиринач“ – ориз, „басамак“ – перила (от тур. basamak – стъпало, стълба), „мердевен“ – стълба, „кашика“ – лъжица, „ястук“ – възглавница, „сирка“ – оцет.

В косовско-моравското наречие има чуждици, типични за останалите българските говори, но нехарактерни за сръбските: порта, дисаги, фтаса, балдисал, ерген, серкме, (х)атър, бозгун, нишан, саба(х)ле, башкá, борч, и др. Също се употребяват и турцизми, с прибавен суфикс „-лък“ отсъстващ в сръбски, напр. касаплък, комшилък, ра(х)атлък, кованлък, както и български думи със същия суфикс: дечурлък, рибарлък, юнаклък, патлък (патило), кожарлък.^[6]

Един от най-ранните извори, написани на един диалектите, определяни като преходни говори, е Темският ръкопис от 1764 г., в който авторът Кирил Живкович от Пирот определя езика си като „прост български“.^[7]

Сръбският писател Борислав Станкович, който е роден във Враня, използва често тези диалекти в новелите си, като „Кощана“ и „Наш Божич“, които описват живота на хората в Вранско в началото на XX век.

Писателят-хуморист Стеван Сремац, въпреки че е роден във Войводина, прекарва част от живота си в Ниш и неговите новели „Зона Замфирова“ и „Ивкова Слава“ отразяват манталитета и езика на хората в този регион. Филмовата версия на „Зона Замфирова“ от 2002 година, създадена от режисьора Здравко Шотра, придобива голяма популярност в Сърбия.

Един от съвременните автори с най-обилна книжовна продукция на т.нар. торлашки диалект (тимошко-лужнишки вариант), т.е. темски, е Драгослав Манич-Форски от село Радошевъц, Бабушнишка община, член на Съюза на писателите на Сърбия.

На варианти на тези диалекти се списват рубрики в някои местни вестници в Сърбия – в Ниш вестник „Братство“, рубриката „Манчин рабуш“ и в Пирот вестник „Свобода“ рубриката на Миялко Раснички и други.

През 2007 година е издаден горанско-албански речник с около 43 000 думи и изрази, в който диалектът в албанската част на Гора е определен като български, принадлежащ към крайните български говори в Северозападна Македония.^[8]

• Беньо Цонев. „Резултати от моите изследвания на моравските говори през 1916 – 1917 г.“, София, Държавна печатница 1917 и 1918 г.
• Беньо Цонев. „Произход, име и език на моравците“, София, 1918 г., 84 стр.
• Кръсте Мисирков. „Български преглед“, 1898 г., кн. I, „Значението на моравското или ресавско наречие за съвременната и историческа етнография на Балканския полуостров". Български преглед, V, кн. I, септември 1898, стр. 121 – 127.
• Кръсте Мисирков. „Българска сбирка“, 1910 г. и 1911 г., „Бележки по южнославянска филология и история (Към въпроса за пограничната линия между българския и сръбско-хърватски езици и народи)“, Одеса, 30.XII.1909 г.
• Видоески, Божидар. Северните македонски говори. I: Кумановско-кратовската група говори. II: Говорот на Скопска Црногорија: Македонски Јазик, 1954, V, 1, стр.1 – 30; 2, стр. 109 – 196.
• Рангел Божков „Димитровградският (царибродксият) говор“ – Издателство на БАН, София, 1984 г.
• Dijalekti istočne i južne Srbije, Aleksandar Belić, Srpski dijalektološki zbornik, 1, 1905.
• Encyclopedia of the Languages of Europe, Glanville Price, Blackwell Publishing, p. 423.
• Language and Conflict: A Neglected Relationship, Dan Smith, Paul A Chilton – Language Arts & Disciplines, 1998, Page 59
• South Slavic and Balkan Linguistics, A. Barentsen, Rodopi, 1982
• Sprachatlas Ostserbiens und Westbulgariens, Andrej N. Sobolev – Bd. I. Problemstellung, Materialien und Kommentare, Kartenanalyse. Bd. II. Karten. Bd. III. Texte. Marburg: Biblion Verlag, 1998.
• Hrvatska dijalektologija 1, Josip Lisac, Golden marketing – Tehnička knjiga, Zagreb, 2003.
• The Slavonic Languages, Bernard Comrie, Greville G Corbett – Foreign Language Study, 2002, pp. 382 – 384.

• Статия върху торлашкото наречие Архив на оригинала от 2004-11-16 в Wayback Machine., Йосип Лисач (на хърватски)

п б р Български говори Източни Мизийски Шуменски · Разградски Балкански Централен балкански · Котелско-еленско-дряновски · Панагюрски · Пирдопски · Тетевенски · Еркечки · Подбалкански · Преходни балкански (Галатски · Драгижевски · Върбишки) Рупски Източни рупски (Странджански · Тракийски)  · Родопски (Среднородопски · Широколъшки · Хвойненски · Баташки · Чепински · Павликянски · Златоградски)  · западни рупски (Бабяшки · Разложки · Гоцеделчевским · Драмско-серским · Солунским) Западни Северозападни Белослатинско-плевенски · Видинско-ломски Преходни Трънскис · Брезнишкис · Белоградчишкис · Годечкис · Царибродскис · Кривопаланечкимс · Кумановскимс · Кратовскимс · Овчеполскимс · Скопскоцърногорскимс · Тетовскимс · Горанскимс · Косовско-моравски със Смедеревско-вършецкис · Тимошко-моравскис · Свърлишкис · Тимошко-темскис Югозападни Северна група (Ботевградски · Врачански · Ихтимански · Елинпелински · Софийски · Самоковски)  · Централна група (Дупнишки · Кюстендилски · Благоевградским · Петричким · Малешевским · Битолским · Велешким · Прилепско-мариовски)м  · Югозападни преходни (Пиянешки · Каменишки · Краешки)  · Крайни югозападни (Дойранским · Кукушко-воденским · Гевгелийским · Костурским · Леринским · Охридским · Стружким · Вевчанско-радожденским · Преспанским · Дебърским · Корчанским)   Преселнически Бивш СССР · Банатски българи · Влашко · Трансилвания · Мала Азия Забележка: м смятан и за македонски диалект, с смятан и за сръбски диалект

Портал „Българска диалектология“          Портал „Македония“