Китайски език

Китайски език Hànyǔ, Zhōngwén
Страна	Китайска Народна Република (главен Китай, Хонконг, Макао), Република Китай (Тайван и други острови), Малайзия, Индонезия, Тайланд, Виетнам, Бирма, Камбоджа, Сингапур, части от Япония, Северна Корея, Южна Корея, Филипините и други китайски общонсти по света
Регион	(мнозинства): Източна Азия и части от Южна Азия (малцинства): Китайски общества в Западна Азия, Америка, Африка, Европа и Тихия океан
Говорещи	повече от 1,3 милиарда
Писменост	Китайска логограма, Традиционен китайски, Опростен китайски
Систематизация по Ethnologue
Китайско-тибетски Китайски
Официално положение
Официален в	Китайска Народна Република, Хонконг, Макао, Тайван, Сингапур, ООН
Регулатор	Китай: Национален комитет за китайски език, Тайван: Съвет за разпространение на мандарин, Сингапур: Съвет за разпространение на мандарин
Кодове
ISO 639-1	zh
ISO 639-2	chi, zho
ISO 639-3	zho
Уикипедия на Китайски език
Китайски език в Общомедия

Китайският език (汉语/漢語, pinyin: Hànyǔ; 中文, pinyin: Zhōngwén) може да бъде разглеждан като език или езиково семейство и представлява съвкупност от местните езици, говорени от китайската етническа група Хан. Той е един от езиците, формиращи Сино-Тибетското езиково семейство. Различните варианти на китайския са роден език за около една шеста от населението на света, или повече от един милиард души. Въпросът дали разновидностите на китайския са "езици" или "диалекти" е спорен. Като езиково семейство китайският език включва близо 1.2 милиарда души; Само разновидността мандарин включва около 851 милиона местни говорящи, с което превъзхожда числено който и да било друг език в света. Говоримият китайски език се отличава с високо ниво на вътрешно разнообразие, въпреки че всички говорими разновидности са тонални и аналитични. Основните регионални групи са между шест и дванадесет (в зависимост от схемата на класификация), от които най-многочислена (до този момент) е групата мандарин (850 милиона), следвана от групата ву (90 милиона), мин (70 милиона) и кантонски (70 милиона). Разликата между повечето от тези групи е по-голяма, отколкото между отделни европейски езици, въпреки че някои, като диалектите сианг и югозападен мандарин, имат общи изрази и до някакв�� степен са взаимно разбираеми. Китайският е класифициран като макроезик с тринадесет под-езика в ISO 639-3, въпреки че въпросът как трябва да се определят китайските езикови разновидности - като много "езици" или като "диалекти" на един единствен език- все още не е напълно уточнен. Общоприетата форма на говоримия китайски е стандартният мандарин "普通话/普通話 (pinyin: pǔtōnghùa); 国语/國語 (pinyin: gúoyǔ)", чиято основа е диалекта бейджин (Пекин). Стандартният мандарин е официален език в Китайската Народна Република (КНР), Тайван, както и един от четирите официални езика на Сингапур. Китайският—де факто, стандартният мандарин —е един от шестте официални езика в Обединените Нации. Сред останалите разновидности, стандартният кантонски е широко разпространен и влиятелен в различни отвъдморски общности и остава един от официалните езици в Хонг Конг (заедно с английския език) и в Макао (заедно с португалския). Мин нан, част от китайската езикова група мин, е широко разпространен в южен Фуджиан, в Тайван (където е познат като тайвански или хокло) и в югоизточна Азия (преобладава в Сингапур, Малайзия и Филипините и там е познат като хоккиен).

Традиционно признатите седем главни групи, подредени според размера на населението са: • Мандарин (путунхуа) 北方話/北方话 или 官話/官话, (885 милиона)， • Ву 吳/吴 , който включва шанхайски, (77 милиона)， • Юе (Кантонски) 粵/粤, (71 милиона)， • Мин 閩/闽, който включва тайвански, (60 милиона), • Сианг 湘, (36 милиона), • Хакка 客家 или 客, (34 милиона)， • Ган 贛/赣, (31 милиона) Китайските лингвисти наскоро разграничиха още три групи от традиционните седем: • Джин 晉/晋 от мандарин • Хуи 徽 от ву • Пинг 平話/平话 частично от кантонски Освен изброените до тук, има още много малки групи, които все още не са класифицирани. Различните китайски езици/диалекти нямат ясно очертани граници, въпреки че мандарин е преобладаващия китайски език на север и югозапад, а останалите се говорят предимно в централен или югоизточен Китай. Често, както в случая на провинция Гуангдонг, местните жители, принадлежащи към основните разновидности на китайския език, частично се сливат. Подобно на много други области, в тази също е преобладавало лингвистично разнообразие за дълго време. Не винаги е ясно обаче как трябва да бъдат класифицирани диалектите от различните части на Китай. Етнолозите са изброили общо 14 разновидности, но броя варира между седем и седемнадесет, в зависимост от определената схема за класификация. Например, под-езика мин често бива делен на северен мин (минбей, фучоу) и южен мин (миннан, сиамен); лингвистите не са установили дали тяхната степен на взаимно разбиране е достатъчно голяма, за да ги разграничат като два отделни езика. В обобщение, планинските райони на южен Китай се отличават с по-голямо лингвистично разнообразие от равнинните райони на северен Китай. В някои части на южен Китай основният градски диалект може да бъде само частично разбираем за близки съседи. Например, Вузхоу е на около 120 мили (193 км) от Гуангзоу и диалектът там наподобява стандартния кантонски, който се говори в Гуангзоу, а не този в Тайшан, 60 мили (97 км) на югозапад от Гуангзоу.

Путунхуа, често наричан "мандарин", е официалния общоприет език, използван в КНР, Тайван и Сингапур. Негова основа е диалекта бейджин, който се говори в Пекин. Правителството е определило путунхуа да бъде стандартния език за комуникация между членовете на различните езикови китайски групи. Ето защо той се използва в правителствените агенции, в медиите и в училищата. Както в Китай, така и в Тайван, диглосията е често срещана: за един китаец е обичайно владеенето на два или дори три китайски диалекта плюс стандартния мандарин. Например, освен путунхуа, един жител на Шанхай може да говори шанхайски и, ако не израснал там, местния диалект на родния си край. Един местен жител на Гуангзоу може да говори стандартен кантонски и путунхуа, един жител на Тайван най-вероятно ще говори както тайвански, така и путунхуа. Един жител на Тайван обикновено може да смесва произношенията, фразите и думите от стандартния мандарин и тайванския, но това смесване се счита за обществено допустимо при много различни обстоятелства. В Хонг Конг стандартният мандарин започва да измества английския и стандартния кантонски, които са официалните езици там.

Лингвистите често разглеждат китайския като езиково семейство. Но поради социалнополитическото и културно положение в Китай и поради факта, че всички говорими варианти на езика използват една общоприета писмена система, е прието да се говори за тези обикновено взаимно неразбираеми разновидности като за “Китайския език”. Разнообразието от китайски диалекти се равнява с това на романските езици и дори превъзхожда това на германските и славянските езици. От чисто описателна гледна точка, "езици" и "диалекти" са просто условни групи от сходни идиолекти и това разграничаване не носи практическо значение на лингвистите, които се занимават единствено с техническото описание на различните регионални диалекти. И все пак, идеята за един единствен език придава важен оттенък на политическата и културната идентичност и обяснява многобройните вълнения, породени от този спорен въпрос. Повечето китайци и китайски лингвисти се отнасят към китайския като към един език и неговите диалектни подразделения, докато други наричат китайския езиково семейство и неговите езикови подразделения. В китайския език съществува специален термин за неговата унифицирана писмена система, зонгуен (中文), докато най-близкият еквивалент, използван за описване на неговите говорими варианти, е ханиу (漢語/汉语,“говорим език[езици] на китайците Хан) – този термин може да бъде преведен или като “език”, или като “езици”, тъй като китайският не притежава граматическо число. Етническите китайци често разглеждат говоримите варианти като един език поради национални причини и защото са получили едно общо културно и езиково наследство. Местните жители Хан, говорещи ву, мин, хакка и кантонски, например, могат да разглеждат собственото си лингвистично разнообразие като съвкупност от отделни говорими езици, но китайската раса Хан считат за един – макар и вътрешно много разнороден – етнос. За китайските националисти идеята за китайско езиково семейство поражда внушението, че китайската идентичност е много по-накъсана и разединена, отколкото тя наистина е и като такава тя често бива считана за културно и политически провокативна. Освен това, в Тайван, тя е тясно свързвана с тайванската независимост, чиито поддръжници насърчават местния тайвански миннан. В КНР и Сингапур, правителството обединява всички подразделения на китайския език (езици), с изключение на стандартния мандарин, под наименованието фангиан (“регионални езици”, често превеждано като “диалекти”). Съвременните китайско говорящи от всяка отделна група общуват чрез един официален, общоприет писмен език, въпреки че този модерен писмен стандарт е създаден на основата на мандарин.

Връзката между китайския говорим и писмен език е сложна. Говоримите варианти на езика са се развили до различна степен, а писменият китайски се е изменил много по-малко. Класическата китайска литература се е зародила в Пролетния и Есенния период (770-476 г. пр. Хр.), въпреки че има открити писмени документи, датиращи от 14 до 11 век преди новата ера. През последните години на династията Хан обаче, стандартният писмен китайски вече започнал да се различава от тогавашния народен език. До края на 19 век само получилите образование можели да пишат на този формализиран класически китайски език, познат като уениан, който бил езикът на Конфуции и ранните класики, и който бил много далеч от това което се говорело повече от две хилядолетия по-късно. По време на династиите Минг и Кинг една поредица от романи, написани на езика на народа, започнали да привличат обществения интерес и до 20 век на повечето езикови реформисти било ясно, че литературния писмен стандарт трябва да бъде загърбен. Движението „ Четвърти май” от 1919, начело с Ху Ши, застанало зад искането за народен идиом; то бавно набрало мощ и в края на 20-те години на 20 век писменият стандарт бил заменен от народен байхуа (白話/白话 báihuà). Днес този стандарт, който е тясно изменен към съвременния диалект мандарин, се използва навсякъде в Китай, в отвъдморските страни и на практика във всички модерни литературни творби. Китайският правопис фокусира върху китайските йероглифи, ханзи, които представляват сигли, изписани във въображаеми правоъгълни блокчета, традиционно подредени във вертикални колони, четат се от горе надолу и от ляво на дясно. Китайските йероглифи са морфеми, независими от фонетични промени. По такъв начин думите за числото "едно", yi на мандарин, yat на кантонски и tsit на хоккиен (от мин) се изписват с един и същ йероглиф ("一"). Лексиката на различни основни китайски варианти се изменила, а разговорния писмен китайски започнал често да употребява уникални "диалектни йероглифи", като 冇 и 係 за кантонски и хакка, които се считат за архаични или неупотребими в стандартния писмен китайски език. Разговорният писмен кантонски е много популярен в онлайн чат стаите и SMS-съобщенията между жителите на Хонг Конг и говорещите кантонски навсякъде другаде по света. Употребата му се счита за силно разговорна и не засяга никакви официални случаи. Също така в Хунан, някои жени писали на местния си език на Nü Shu, сричкова азбука, произхождаща от китайски йероглифи. Езикът дунган, разглеждан от някои като диалект на мандарин, сега се пише също и на кирилица, а някога бил писан на арабската азбука, въпреки че хората от дунган живеели извън Китай.

Писменият китайски език си служи с китайски йероглифи (漢字/汉字 pinyin: hànzì), които са сигли: всеки символ представлява семема или морфема (смислена частица на езика), както и една сричка; писменият език по този начин може да бъде определен като морфемо-сричково писмо. Китайските йероглифи се изменили с времето от най-ранните си форми. Идеята, че всички китайски йероглифи са или пиктограми, или идеограми, е погрешна: повечето йероглифи съдържат фонетични части и са комбинирани с фонетични компоненти и семантични корени. Само най-простите йероглифи, като рен 人 (човек), ри 日 (слънце), шан 山 (планина), шуи 水 (вода), могат да имат изцяло пиктографски произход. През 100 AD, бележитият учен Xǚ Shèn от династия Хан, класифицирал йероглифите в шест категории, а именно пиктограми, прости идеограми, сложни идеограми, фонетични заемки, фонетични сложни и производни йероглифи. От тях, само 4% са пиктограми, и 80-90% са фонетичен комплекс, съставен от семантичен елемент, който носи значение, и фонетичен елемент, който показва произношението. Има около 214 корени, признати в речника Kangxi, които дават семантичното значение. Съвременните йероглифи са стилизирани съгласно стандартната азбука楷书/楷書 kǎishū). Много други писмени стилове се използват също и в източноазиатската калиграфия, включително графичен стил (печат) (篆书/篆書 zhuànshū), курсивен шрифт (небрежно писмо)(草书/草書 cǎoshū) и графичен стил (чиновническо писмо) (隶书/隸書 lìshū). Художниците калиграфи могат да пишат както традиционни, така и опростени йероглифи, но повечето предпочитат традиционните. Понастоящем има две системи за китайски йероглифи. Традиционната система, която все още се използва в Хонг Конг, Тайван и Макао, произлиза от стандартизирани форми, датиращи от времето на династията Хан. Опростената система, е разработена от КНР, континентален Китай, през 1954 с цел повишаване на масовата грамотност. В нея най-сложните традиционни глифове са опростени до няколко чертички, много други до прости caoshu стенографски варианти, с много синонимни йероглифи. Сингапур, в който има огромна китайска общност, е първата – и за момента единствената – чужда нация, която официално е заимствала опростени йероглифи, въпреки че те на практика са се превърнали в стандарт дори и за по-младите етнически китайци в Малайзия. Интернет предоставя платформа, която може да се използва с алтернативна система, без значение дали е традиционната или опростената. Един добре образован китаец в днешно време разпознава приблизително от шест до седем хиляди йероглифа; за да прочетете един вестник от континентален Китай ви са необходими около три хиляди от тях. Правителството на КНР определя грамотността сред работниците като познаване на две хиляди йероглифа, въпреки че тази грамотност може да бъде доста функционална. Един голям пълен речник като Kangxi, съдържа над четиридесет хиляди йероглифа, включително неясни, диалектни и архаични йероглифи; днес от тях се използва само една четвърт.

• Шаблон:En икона Речник на китайските символи
• Шаблон:Bg икона Китайски език (Посолство на Китайската народна република в Република България)

Шаблон:Лингвистика-мъниче