Владимир Тодоров

Владимир Тодоров е роден на 30 август 1925 година в Мокрен, Котленско, в средно заможно семейство, има брат и две сестри.^[2] През 1940 година постъпва в Котленската гимназия, където заедно с целия си клас включен в казионната профашистка организация „Бранник“, но след това е отстранен от нея.^[3] Участва в туристическия съюз.^{[4]:с. 342 – 3}.

През 1943 година Тодоров се включва в незаконния комунистически Работнически младежки съюз (РМС) и става ятак на Партизанската дружина „Съби Димитров“.^[5] Скоро е разкрит и след като прави самопризнания в съда е осъден на 15 години затвор, като започва да изтърпява присъдата си в Сливенския затвор.^[5]

Владимир Тодоров е освободен от затвора след Деветосептемврийския преврат през 1944 година.^[5] През 1945 година става член на Българската комунистическа партия (БКП) и оглавява организационния отдел в околийската организация на РМС в Котел.^[3] По това време получава и диплома за средно образование.^[5] На 18 февруари 1947 година е назначен в окръжния клон на Държавна сигурност в Бургас, а от 1 октомври става началник на група.^[5] По това време се занимава главно с преследване на Горянското движение и участва лично в ликвидирането на „бандитски групи“.^[6] През 1948 година е прехвърлен в политическата полиция в централата на Държавна сигурност в София, където е повишен в инспектор (8 юни 1950) и главен инспектор (27 ноември 1951).^[5]

На 17 декември 1951 година Тодоров става началник на Държавна сигурност и заместник-началник на Окръжното управление на Министерството на вътрешните работи (МВР) в Сталин (Варна), а малко по-късно е повишен в майор.^[6] През 1953 година завършва едногодишна служебна школа в Съветския съюз.^[7] През 1955 година се жени за съветската гражданка Лидия Илинична, която е инженер-химик.^[2] През 1956 година е повишен в под��олковник.^[7] На 11 февруари 1959 година става началник на Окръжното управление на МВР в Толбухин, а на 29 април 1961 година е повишен в полковник.^[8]

Малко по-късно, зад гърба на преките си ръководители в МВР, Тодоров успява да си издейства от Секретариата на Централния комитет на БКП да бъде изпратен на тригодишна партийна школа в Москва и на 16 ноември 1961 година е освободен от МВР.^[8] След като завършва школата отново е назначен в Държавна сигурност на 23 октомври 1964 година, като междинния период му е признат за стаж в службата.^[8]

След връщането си от Москва Владимир Тодоров първоначално е върнат като заместник-началник на Окръжното управление на МВР във Варна.^[8] На 9 септември 1965 година е прехвърлен в Първо управление (външно разузнаване) в София, където на 1 септември 1966 година оглавява 04 отдел за работа срещу „вражеската емиграция“.^[8] През 1968 – 1972 година е резидент на разузнаването за Западна Германия под прикритието на дипломат в търговското представителство във Франкфурт (по това време България няма дипломатически отношения и посолство в Западна Германия).^[9][10][4] Дейността му на този пост също е насочена главно срещу българските емигранти и донякъде към промишления шпионаж, а преките му ръководители я определят като незадоволителна, особено по отношение на политическото разузнаване.^[11]

След връщането му от Западна Германия ръководството на Държавна сигурност обмисля назначаването на Тодоров за началник на Второ главно управление (контраразузнаване), но в крайна сметка от 31 юли 1972 година той е назначен за заместник-началник на Първо главно управление, отговорен за арабските страни, задграничното контраразузнаване и вербуването на сътрудници в България.^[12] На 8 септември 1976 година е повишен в звание генерал-майор, а през октомври 1977 година става първи заместник-началник на разузнаването.^[13] През този период то извършва поредица от придобили публичност нападения срещу български политически емигранти.^[14] Тодоров лично планира най-известният от тези атентати – убийството на писателя Георги Марков – като в организацията му участва и бъдещия ръководител на съветския КГБ Владимир Крючков.^[13] На 6 септември 1985 година е повишен в генерал-лейтенант.^[15]

След внезапната смърт на Васил Коцев през 1986 година на 14 юли Тодоров става началник на Първо главно управление.^[15] На 9 януари 1990 година по негова заповед започва унищожаването на 20 хиляди досиета, съхранявани в отделния архив на Първо главно управление.^[15] По заповед на заместник-министъра Стоян Савов на 29 януари той получава от общия архив на Държавна сигурност и делото срещу Георги Марков, което изчезва.^[15] По-късно, след самоубийството на Савов, Тодоров твърди, че го е унищожил по устно нареждане на Савов.^[15] Той е уволнен от разузнаването на 7 февруари 1990 година.^[15]

В началото на 1991 година прокурорът Лилко Йоцов започва разследване срещу Стоян Савов и Владимир Тодоров за изчезналото досие на Георги Марков.^[15] През май 1991 година Тодоров заминава за Москва, изглежда опитвайки се да се укрие от следствието, като се връща в България на 7 ноември, след провала на Августовския пуч, ръководен от Крючков.^[15] На 19 юни 1992 година е осъден на 14 месеца затвор (на втора инстанция присъдата е намалена на 10 месеца), който излежава в Централния софийски затвор.^[15][16][17].

Тодоров е освободен през март 1993 година и през следващите години дава множество интервюта в медиите, в които отрича извършваните от Държавна сигурност нападения срещу политически емигранти и се обявява срещу разсекретяването на архивите на Държавна сигурност.^[18] През 1995 година е сред основателите и пръв председател на Асоциацията на разузнавачите от запаса, обединяваща бивши служители на Първо главно управление.^[18]

Владимир Тодоров умира на 23 декември 2012 година^[18] в София.

• Капитан (1 юни 1951)
• Майор (26 февруари 1952)
• Подполковник (3 май 1956)
• Полковник (29 април 1961)
• Генерал-майор (8 септември 1976)
• Генерал-лейтенант (6 септември 1985)

•   Орден „9 септември“ 1944 1-ва степен (1984)
•   Орден „9 септември“ 1944 2-ра степен (1976)
•      ‎Орден „Народна република България“ (3-та степен 1975, втора степен 1986 – за заслуги по т.нар. „Възродителен процес“^[15] – и 1-ва степен 1989)
•   Орден „За военни заслуги“ (1954)

Цитирани източници

• Методиев, Момчил и др. Държавна сигурност: предимство по наследство. София, Институт за изследване на близкото минало, 2015. ISBN 978-954-28-1937-0.