Беатриче Портинари

Въпреки че не се смята от всички за основателна традицията, която идентифицира Беатриче ди Фолко Портинари с Беатриче, обичана от Данте, днес тя е дълбоко вкоренена. Самият Джовани Бокачо в своя коментар към „Божествена комедия“ изрично се позовава на младата Портинари.

Сигурните документи за живота ѝ винаги са били много оскъдни, дори водят до съмнения за истинското ѝ съществуване. Единственото известно доскоро е завещанието на Фолко Портинари от 1287 г., в което се говори за паричното завещание на дъщеря му Биче, омъжена за кавалера Симоне Барди. Фолко Портинари е много богат и виден банкер в своя град, роден е в Портико ди Романя. След като се мести във Флоренция, живее в къща близо до тази на Данте и има шест дъщери. Фолко има заслугата за основаването на това, което все още е основната болница в центъра на града – Болница „Санта Мария Нуова“.

Датата на раждане на Беатриче е получена по аналогия с предполагаемата дата на Данте, като се смята, че е на същата възраст или една година по-млада от поета, за когото се смята, че е роден през 1265 г. Датата на смъртта ѝ е взета от „Нов живот“ на Данте и може би не е нищо повече от символична дата. Също така много от биографичната информация идва единствено от „Нов живот“, както и единствената среща с Данте, поздравът, фактът, че двамата никога не са си разменили дума и т.н.

Беатриче, дъщеря на банкер, се сродява с друго семейство велики банкери, Барди, омъжвайки се за Симоне, известен като Моне, докато е много млада, едва подрастваща. Важно е откриването на нови документи в архива на Барди за Беатриче и нейния съпруг от италианския учен Доменико Савини.^[1] Сред тях е нотариален акт от 1280 г., където Моне Барди дава част от земя на брат си Чекино със съгласието на съпругата си Биче, която по това време трябва да е била на около 15 г. Втори документ от 1313 г., когато Беатриче вече би трябвало да е починала, споменава брака между дъщерята на Симоне, Франческа, и Франческо ди Пиероцо Строци чрез посредничеството на нейния чичо Чекино, но не е уточнено дали майката е била Беатриче или втората съпруга от Симоне, Билия (Сибила) ди Пучо Дечайоли. Други известни деца на Симоне са Бартоло и Джема, омъжена за Барончели.

Правдоподобна е хипотезата, че Беатриче е починала доста млада, може би поради раждане.^[2]

Мястото на погребението ѝ традиционно се посочва в църквата „Санта Маргерита де Черки“ близо до домовете на семейства Алигиери и Портинари, където се смята, че са гробовете на Фолко и семейството му. Но тази хипотеза, въпреки че е посочена от съвременна надгробна плоча, която поставя датата на смъртта на Беатриче на 1291 г., е противоречива, тъй като, когато Беатриче е умира, тя е омъжена и следователно нейното погребение би трябвало да се състои в семейната гробница на нейния съпруг. Всъщност Савини посочва като възможно място гробницата на Барди, разположена в Базилика „Санта Кроче“ във Флоренция, все още отбелязана днес в манастирския двор от плоча със семейния герб, близо до Параклиса на Паци. Започвайки от избора на Данте за Света Лучия като изпратена до Беатриче от Дева Мария, за да го спаси, Марко Сантагата предполага, че Беатриче може да е била погребана в църквата „Санта Лучия дей Маньоли“, по-късно наречена „Санта Лучия дей Барди“, която се е намирала на улица, към която са гледали къщите на Барди; следователно е възможно Биче да е посещавала тази църква или да е била погребана там.^[3]

Беатриче е първата жена, оставила незаличима следа в зараждащата се италианска литература въпреки факта, че други женски фигури също присъстват в поемите на Гуидо Гуиницели и Гуидо Кавалканти, макар и не с остротата на характера на Данте. „Нов живот“ е посветена на Беатриче, където поетът обединява поредица от поетични съчинения, написани отчасти през предходни години в рамките на прозаична структура. Според „Нов живот“ Данте и Беатриче се срещат за първи път през 1274 г., когато са още деца, и втори път през 1283 г., когато са подрастващи. Тя се омъжва за банкера Симоне де Барди през 1287 г. и умира три години по-късно през 1290 г. Когато тя умира, Данте, отчаян, изучава философия и намира утеха в четенето на латински текстове, написани от мъже, които като него са загубили любим човек. Краят на неговата криза съвпада с написването на „Нов живот“ (разбирано като „възраждане“).^[4]

Най-голямата новост, неконвенционалността на поезията на Данте в „Нов живот“, се появява, когато в Глава 26 от книгата, в сонета си за Беатриче Tanto gentile e tanto onesta pare^[5], той казва за нея: „толкова благородна по душа и толкова достойна изглежда / моята жена...“. Ако се спрем на централното място на виждането в „Нов живот“, засвидетелствано от преобладаването на чувството за зрение, подхващано като словесен или номинален корен около 60 пъти, осъзнаваме, че тук сме свидетели и на прехода от зрението към видението – богоявление с такава сила, че очите „не смеят да я погледнат“. Това е прелюдия към самоличността на ангела, дошъл от небето, за да се покаже „като чудо“, приписвана от Данте на Беатриче, който в този сонет участва в творческия акт: всъщност, казва Данте в прозата, която придружава сонета, „тя дойде в толкова много благодат на хората“, че „хората се стичаха да я видят“, докато в Евангелие от Лука четем: „Иисус пък преуспяваше в мъдрост и възраст и в любов пред Бога и човеците“ (2, 52) и „А когато се събра множество народ, и жителите от всички градове се стичаха при Него...“ (8, 4). Друга езикова препратка, която води до отъждествяването на Беатриче с Христос, се среща в цитираната проза, когато Данте казва: „И други казваха: Тя е чудо: благословен да бъде Господа, който знае как да работи толкова възхитително“ и в „Евангелие от Лука“: „И ужас обзе всички, и славеха Бога; и като бяха изпълнени със страх, казваха: чудни работи видяхме днес.“ (5, 26). Това е удивлението, почудата пред лицето на чудото. Притчата е завършена: призракът на Биче изчезва окончателно, докато Беатриче се издига до христологична „фигура“. Аналогията става ясна в момента на смъртта: в Песен 23 от „Нов живот“ Данте казва в прозата, която подготвя Donna pietosa e di novella etade, в пророческия сън за смъртта на Беатриче: „Струваше ми се, че видях слънцето да потъмнява... и да има огромни земетресения“ – явления, които в евангелията формират фона на смъртта на Христос.

Още една наративна и метафорична ситуация е тази, която се отнася до срещата на Данте с Беатриче, предшествана от Джована Примавера – жената, възпята от Гуидо Кавалканти, дубликат на подготовката за идването на Христос от Йоан Кръстител: и ако двойката „Джована Примавера – Беатриче“ отбелязва признанието на Данте, че поезията на Кавалканти е подготвила неговата поезия, тя също така сигнализира, че Вана е за Беатриче, както е Йоан Кръстител за Христос и чрез преходното свойство Вана е за Йоан Кръстител, както Беатриче е за Христос.

Ако в Кавалканти Данте признава ролята на предшественик на неговата поезия, то в Гуиницели поетът признава, че той е първият, който е повдигал темата за стойността на женския поздрав. Това позволява на Данте да се постави в контекста на един продължаващ експеримент и на една зараждаща се традиция, и да я доведе до завършване: еквивалентността „поздрав = здраве / спасение на душата“ се среща напълно при Данте, когато той казва, че още при първия поздрав на Беатриче той сякаш вижда всичките условия на блаженството. Когато този поздрав му бъде отнет, той е обзет от мъка. Със сигурност трябва да бъдат разбрани поведенческите кодове на времето, когато поведенията на мъжете и жените са силно кодифицирани.^[3]Местата на визуални срещи са балкони, улици и църкви, където жените трябва да се движат според социалните кодове, признати от всички – места, отворени и видими за всички, гаранти за строг социален контрол. Жените е трябвало да гледат надолу и никога да не излизат сами според наръчниците от онова време, затова именно в тази визия на жената погледът и безвъзмездният поздрав, отправен към Данте, придобиват дори революционен характер. Този жест е също толкова революционен, колкото погледът на Христос към света; поздравът/спасението на Беатриче е вече в „Нов живот“ обещание за спасение, все още не универсално, както ще бъде в „Божествена комедия“, но такова, че да накара поезията да се издигне от нивото на личния опит към този на символа. Всъщност именно от липсата на поздрав, както и от липсата на тялото при смъртта на Беатриче, тоест от прекъсването на всяка материална връзка, се ражда поезията на възхвалата – поезия, която позволява любовта да бъде увековечена отвъд смъртта. От литературна гледна точка тази идея за блажената Беатриче се превежда в следното обещание в последната глава на „Нов живот“:

Смятало се е, че това твърдение съдържа препратка към написването на „Божествена комедия“. На друго мнение е италианецът Марко Сантагата, който смята, че няма пряка генеративна връзка между „Нов живот“ и „Божествена комедия“. Немислимо е през 1295 г. Данте да е мислил за проект с размерите на Комедията и е възможно вместо това да е мислил за поема на латински или за произведение под формата на небесно видение – произведение, което той никога не е написал или за което нямаме информация. Данте обаче – умел конструктор на своя литературен герой в ретроспекция настройва писането си по такъв начин, че вече не е възможно да се отдели образът на Беатриче в „Нов живот“ от този на Беатриче в „Божествена комедия“.^[3] В „Божествена комедия“ Беатриче претърпява процес на одухотворяване и бива призната за ангелско създание (според идеалите на Долче стил нуово). Тя представлява Вярата и Мъдростта, които придружават хората до Рая.

Препратките към девойката Беатриче, за която Данте в „Нов живот“ разказва, че я е срещнал, първо на девет и след това на осемнадесет години, изглеждат твърде внимателно конструирани, за да бъдат напълно убедителни като биографични епизоди.

Различна светлина върху Беатриче като фигура от творчеството на Данте може да дойде от прочита на песента на провансалски поет, живял главно в Италия около век преди Данте: Рамбо дьо Вакейрас. Песента е Kalenda Maya, чиято предпоследна строфа започва така:

Данте, който познава провансалския и провансалските поети, почти сто години по-късно пише за Беатриче: „толкова благородна по душа и толкова достойна изглежда / моята жена". Началото показва прилики– чувството, което движи поетите, е едно и също, самото ехо, което песента на Рамбо изглежда да предизвиква, може да бъде намерено в различни думи и стихове на Данте; накрая, споменаването на Беатриче, което обединява двамата поети, изглежда изненадващо. Рамбо възпява Беатриче Монфератска – сестра на маркграф Бонифаций I Монфератски и първа братовчедка на Фридрих Барбароса, който ѝ служи като рицар и трубадур. Тази Беатриче не е Беатриче на Данте, но изглежда има поне малък принос за създаването на запомнящата се фигура.

• Vittorio Sermonti, Inferno, Rizzoli 2001.
• Umberto Bosco e Giovanni Reggio, La Divina Commedia - Inferno, Le Monnier 1988.
• La Vita Nuova, a cura di Stafano Carrai. Biblioteca Universale Rizzoli, 2009.
• S. Pizzimenti, Sull'essenza di Beatrice. Caratteri pedagogici della Divina Commedia, в Nel cuore della Chiesa, 2021
• Marco Santagata, Le donne di Dante, il Mulino, 2021