Османско право

Обичайното османско право съществува от времето на Мурад I, загинал на Косово поле. ^[1]

Системата на османското право е конкурентна между религиозно и светско право и се формира при Мехмед II, след което се утвърждава при Сюлейман I, наричан още Кануни, т.е. Законодателят. В общи линии тази специфична правна система се запазва до времето на Танзимата, т.е. до въвеждането на позитивно право. ^[2]

В османската правна система има:

1. Завареното византийско право (респективно римско право), по отношение на които са наблюдава голяма степен на приемственост;
2. Спазвайки и следвайки традицията в/от завладените земи, османските султани Мехмед II и Сюлейман I въвеждат една особеност, още от Рума, а именно османското светско право, каквато няма в нито една друга ислямска държава, макар Османската империя да е теокрация;
3. Действието на шериата като общо право, въпреки специалните османски светски закони – Lex specialis derogat generali. ^[3]

Първите османски светски закони са три кодекса, които излизат в периода след превземането на Константинопол (1453). В периода 1453 – 1456 се създава първия регламентиращ поземлените отношения. Вторият е създаден в годините 1477 – 1478 и регламентира държавното устройство. Третият и последен се съставя под ръководството на великия везир Мехмед паша от Карамания и регламентира фискалните правоотношения в империята. В резултат от тази законодателна политика в годините до управлението на Сюлейман Великолепни около 87% от земята се връща в патримониума на държавата (фонда „Мири“) и предопределя успеха на спахийската система. ^[4]

Сюлейман Великолепни утвърждава канунаметата за всеки санджак, както и задължението копие от всеки общоимперски юридически свод да бъде изпращан до всички кадийски учреждения и съдилища в империята. Законодателят отменя останалите от миналото регламенти спрямо повечето прослойки население в османското общество и либерализира режима на външната търговия със Сефевидите. Законодателят установява и тесен контакт между държавен глава и шейх юл-исляма. ^[5]

От годините на управлението на Завоевателя и Законодателя датират и първите османски архиви позволяващи детайлна систематизация на наследството и в областта на османското право.

Османската правна система е конкуретна и включва следните компоненти:

1. Мюсюлманско религиозно право – шариат;
2. Османско светско правокапитулационно право, т.е. капитулации;
3. Каноническо (църковно) право на християнските общности;
4. Обичайно право на турското население и на покорените народи, в това число и българско обичайно право.

Мюсюлманското религиозно право има няколко източника:

1. Коран;
2. Суна;
3. Иджма;
4. Кияс и
5. фетви.

Източници на османското светско право са кануните (закони) и канунаметата (законодателни сборници). Първоначално кануните са замислени като неофициални актове, които се съставят само за сведение на султана. Впоследствие обаче те стават задължителни при решаванито на държавни проблеми и правни спорове в практиката на кадийските съдилища.

Кануните и канунаметата са източник на правото от по-нисък ранг в сравнение с шариата, защото произхождат от султаните, а не от Аллах. Те допълват религиозния закон, но никога не могат да го отменят.

Според описанието на съвременника Ожие Гислен дьо Бюсбек:

^[6]

• История на евреите в Турция